Archive for category: Uncategorized

Фотографът без визьор Александрас Мацияускас снима само с 20 милиметров обектив

„Между поколенията не са нужни мостове, поколенията трябва да сa като потоци, които се вливат едни в други.”

Александрас Мацияускас 04/07/2016/Каунас © Надежда Павлова

Н.П. Г-н Мацияускас, вярвате ли, че в България имате много почитатели? Преди няколко години лекция за Вас беше включена във Фотоуниверситет, организиран от Фотосинтезис арт център?

А.М. Наистина ли???

Разбира се ще се радвам да поговорим за това. Литовската и българската фотография имаха наистина близка връзка. Ще ви покажа списанията Българско фото, в които имаше публикации и интервюта с мен. От 81-ва и 88-ма година. Бил съм в България за откриването на моя изложба в Пловдив. И си спомням, че имахте много забавен фестивал в Габрово. Дори на откриването на моя изложба в Арл цитирах мотото на този фестивал – „Светът е оцелял, защото се е смял”. Фантастичен лозунг!

04/07/2016/Каунас © Надежда Павлова

Н.П. Знаете ли, че в това списание виждам покана за изложба на Рималдас Викшрайтис?

А.М. Да, той е мой ученик. Аз много го подтиквах да покаже себе си във фотографията. В началото на своята кариера той просто копираше класическите литовски фотографи. Давах му съвети да търси различното, своето виждане. Да се обърне към хората, които живеят около него, съседите му, а вие вече познавате неговите снимки.

Н.П. Преди няколко дни разговарях с Ромуалдас Пожерскис и той спомена, че не одобрява това третиране на моделите. Какво мислите за тази провокация?

А.М. Той ги намира за твърде натуралистични! Ромас също е мой ученик. Имам всеки негов албум с посвещение: „На моя учител”.

Н.П. Смятате ли, че фотографът може да провокира модела да направи нещо, което е чуждо на неговата природа, да бъде нещо, което не е пред камерата?

А.М. Ще отговоря също с въпрос. Как можем да знаем кои сме и какво сме един за друг? Портретът не казва кой е човекът изобщо. Портретът е като черупка.

Единственият гении на Литва е Чорльонис, художникът и композиторът. Когато незапознат зрител, види неговия портрет ще види просто един бял мъж, но човек който познава личността на Чорльонис, ще оцени въпросния портрет по съвсем различен начин. Когато някой наблюдава един портрет, той вижда черупка и за да разбере кой е в тази черупка, трябва да дълбае по надълбоко.

Същото е с Айнщаин или други известни личности. Понякога дори самият аз не зная кой съм. Понякога кой си и как се приемаш зависи от обществото и твоите активности в него, от промените в личността. Понякога дори се конфронтираш със себе си.

Имам една книга, нарекох я „Последната книга”, защото не очаквах да намеря финансова подкрепа за следваща.

И ще прочета един цитат от нея:

„В портрета артистът изразява повече себе си отколкото модела, ако има стил! В противен случай той просто документира момент от нечие съществуване.”

Аз избирам един портрет от хиляди, защото моментото състояние на лицето е в синхрон с моето вътрешно състояние.

Александрас Мацияускас 04/07/2016/Каунас © Надежда Павлова

Н.П. Може ли да се каже, че фотографът е режисьор, а моделите му са актьори, които изпълняват неговите желания и препоръки?

А.М. Всъщност как се държим е едно, а какво мислим е съвсем друго. Нашите преживявания, чувства и мисли са толкова сложни, че технически не е възможно да бъдат възпроизведени визуално.

В началото на моята артистична кариера стриктно следвах естетиката на модернизма, но напоследък се интересувам единствено от съвременната фотожурналистика. И защо? Защото днешната фотожурналистика е най-нова форма, включваща в себе си всички жанрове. Това, което не приемам и не харесвам е категоричния минимализъм при определянето на нещата. Уважавам хората, които се опитват да схематизират, но не ги разбирам.

Ще дам следния пример. Преди време двама швейцарски фотографи бяха поканени да покажат своя изложба във Фотографската галерия в Каунас(f&d cartier (CH). WAIT & SEE, 27.06 – 27.07.2014Kaunas Photography Gallery, ,LITHUANIA) Те поискаха стара фотографска хартия и подредиха тези бели листове по стените. Като един възрастен човек попитах, какъв е смисълът на това. Много хора влизаха в галерията и си казваха: „А, изложбата още не е аранжирана” и излизаха. Разбрах, че тази изложба е повече свързана с нашия начин на мислене, отколкото с възможността визуално да възприемаме една готова история. Това ме провокира да се върна в 1918 година, когато Казимир Малевич рисува своята емблематична творба “Бяло в бяло” и скандализира артистичната общност, но от друга страна определя нов подход, както във възприемането така и в създаването на художествената творба. Почти сто години са минали от този момент и разбира се визуалните изкуства не са изчезнали и съществуват, а Малевич все още е актуален със своите творби. Основния въпрос е какво ни се случва, когато се опитаме да направим същото във фотографията.

Н.П. Какъв начин на мислене трябва да имаме, за да разберем съвременното изкуство? Как успявате да запазите мост между поколенията?

А.М. Наистина е трудно да се пазят връзките с тези поколения. Но може би не трябва да говорим за мостове. Между поколенията не са нужни мостове, поколенията трябва да са като потоци, които се вливат едни в други.

Младите хора имат естествено вградено чувство за новото и трябва да им се доверяваме.

Те имат активна позиция, те са революционерите и аз не мога да не ги приемам. В крайна сметка и аз бях млад и бях като тях. Много хора не ме разбираха по времето на социализма. Влизах в горещи спорове, не само с по-възрастните си колеги, но и с хората отговорни за цензурата в онова време, само и само да защитя своето изкуство. Без страх се противопоставях на мнението на хората поставени от властта, определящи кои произведения са релевантни на потребностите на социалистическия реализъм, а това беше опасно. Тези хора бяха много ограничени, те мислеха, че нощта е тъмна, а снегът е бял и това е.

Пет години трябваше да изучавам Марксизъм – Ленинизъм, защото бях председател на Литовския фотографски съюз в Каунас. Това не беше толкова лошо, свещениците също го изучаваха, защото беше важно да познаваме теорията, на която стъпваха нашите опоненти, хората от които зависеше всичко. В Москва бяха отговорни да контролират фотографите, дори и тези които бяха в Литва, бяха против нашите изяви. Фотографиите ни се публикуваха по цял свят и Антанас Суткус (Основател и председател на Литовски фотографски съюз), отиваше при тях показваше им ги и казваше: „Ето вижте другите ни публикуват”. Той си имаше политика.

Н.П. Вашите творби са провокативни и днес. Как оцеляхте при тази цензура – Вие, Антанас Суткус и другите ви колеги? Как успяхте да запазите лицето на Литовската фотография?

А.М. Преди Антанас Суткус да създаде Литовския фотографски съюз(1969) и да бъде основано училището за фотография, тук в Литва нямаше нищо професионално. И ако тогава ние участвахме в много изложби в чужбина, то беше защото бяхме добри контрабандисти. Ние изнасяхме Литовската фотография към западния свят чрез контрабанда. И аз бях най-големия контрабандист, а това не е нещо нова за Литва. Имаме традиции в това да спасяваме литовското културно наследство, като го изнасяме от нашата територия. През 19-ти век, след началото на Руската инвазия, много литовски книги са изнесени от Литва, за да бъдат спасени, литовски списания са издавани зад граница.

Н.П. Какво правехте с фотографиите, които изнасяхте?

А.М. Търсехме подкрепа от будни и смели хора в социалистическия блок или интерес на куратори от западни държави. По онова време се свързахме с Даниела Мразкова (чешки теоретик и критик,главен редактор на списание Revue fotografie).Тя заедно с нейния колега Владимир Реймс издадоха книгата „Другата Русия – през очите на новите съветски фотографи”. Предговора беше написан от Йън Джефри и челната снимка в началото е моя. Това беше много смело от нейна страна. Веднага след публикуването на книгата Даниела загуби работата си. По-късно през 1995 г. тя създаде Czech Press Photo.

04/07/2016/Каунас © Надежда Павлова

Н.П. Кои фотографи бяха включени в книгата?

А.М. Литовци, латвийци, естонци и руснаци. Но повечето бях литовци.

Н.П. Тези дни някой се шегуваше, че вашата снимка с кокошката на преден план от серията „Селски пазари” е била отхвърлена от комисията за одобрение с аргумент, че има сексуален подтекст. Защо?

А.М. Комунизмът беше религия и като при всяка религия водещите партийни дейци бяха подозрителни към всичко различно от предписаното в техните книги. Ограничаваха информацията до източници, които смятаха за достатъчни. Отричаха всичко, което противоречи или заплашва ценностната система, която те градят. С голямо съжаление бих могъл да дам много примери с подобни практики и държавни политики в нашето съвремие.

От серията “Селски пазари” © Александрас Мацияускас

Н.П. Ромас(Ромас Пожерскас) ми показа много хубав филм с интервюта – Вие, Антанас Суткус, Ромуалдас Ракаускас. Как успяхте да запазите приятелството си до днес? Дори в момента има ваша обща изложба в Прага.

А.М. Първо ние бяхме обединени около една много силна идея. Второ никой от нас не беше нарцис с непобедимо его. Ние се уважавахме и най-вече имахме силно обединяващата фигура на Антанас Суткус. Аз го наричам „Човекът на 100 години”, толкова себеотдайност и мъдрост има в него. Мога само да се опитам да разкажа какво правеше той за организацията и за всеки един от нас, колко активен и креативен беше. Той създаде Литовския фотографски съюз и остана негов председател двадесет години. Това беше първата такава организация в Съветския съюз и от много други републики идваха да се консултират с него как да направят същото. Той им показваше всеки детайл от структурата и как работи организацията, но никой от тях не успя да постигне успеха му, къде по финансови, къде по политически или междуличностни проблеми. За тези години освен организацията, той успя да създаде две фотографски галерии с осигурено пространство в централната част на двата града Каунас и Вилнюс, които функционират и до днес. Да осигури финансиране за всички активности на членовете на съюза, като изложби или творчески пътувания. Моето идване до България беше финансирано от организацията, както и на много мои колеги до различни дестинации. За всичко това Суткус носеше отговорност и макар да имаше помощници, всички си даваме сметка, че заслугата е негова. Дали появата на Суткус в Литва е нещо случайно не знам, но неговата личност изигра главна роля в популяризирането на Литовската фотография. Аз имам една теория, че появата му не е случайност, защото имаше много активни фотографи и те имаха нужда от силна личност, която да застане пред тях. Понякога процесите в обществото са такива, че има спешна нужда от появата на личност, която да задвижи колелото и да спаси ситуацията. Такива личности има много в историята. Те могат да променят хода на историята и съдбите на хората.

Н.П. Вие можете да давате съвети, но друго е поколението, което пое отговорността занапред. Какви са вашите надежди за сегашното поколение и бъдещето на литовската фотография?

А.М. Ние създадохме, тук в Каунас, фотографско училище. В него много млади хора изучаваха фотография и визуални изкуства и след тригодишно обучение можеха да нарекат себе си фотографи и да работят. Когато пътувах за представяне на мои изложби в чужбина винаги носех фотографии на мои ученици, за да ги представя на кураторите, с които работя. Така преди години показах творбите на Гинтарас Чезонис и Миндугас Кавалиаскас и те бяха приети във фотографското училище в Арл. Често пъти не съм съгласен с техния стил, с мнението им по различни въпроси или с поведението им, но в такива моменти си спомням моята младост и виждам в тях себе си.

Имам големи надежди за новото поколение, особенно за Гинтарас, който от тази година е председател на целия Литовски фотографски съюз. Той работи фанатично, с огромна отговорност и страст, макар че има пет деца. Той успя да създаде връзки с артисти и куратори по цял свят. Аз знам какви усилия са нужни, особено за човек с голямо семейство и ценя това много. За всеки, който работи с него е чест да бъде в екипа му.

Н.П. Много хора казват, че сте различен от своите съвременници. По какво се различавате от тях? Какво е уникално във вашите фотографии?

А.М. Мисля, че става дума за личностни характеристики. Работите на Ракаускас например са красиви моите не са.

Аз чаках двадесет години да бъде издадена моя книга. За първи път през 1991 година Том Хъдсън публикува мой албум в Лондон със заглавие “Моята Литва”. Дори нямах идея как изглежда. Не бях виждал нито една страница, преди да бъде издаден. Видях го, когато ме посрещнаха на летището. Много се развълнувах.

04/07/2016/Каунас © Надежда Павлова

Националната библиотека в Париж имат най-добрата колекция с фотографии на Литовски автори. Преди години, когато бях много млад, кураторът на тази колекция и директор на библиотеката ме откри и това беше началото на моя успех в чужбина.

Много интересен е моментът на контакт. Колекция фотографии на френски автори беше изложена в голяма галерия в Москва /над 1000 творби/ и Антанас Суткус беше чакал на опашка четири часа, за да влезе в галерията и да даде на делегацията от Франция албуми с наши фотографии. Контактите с тази делегация бяха забранени, но Суткус успял да се представи за чужденец и да се запознае с френския куратор на изложбата Жан Клод Лемане. След като разгледал всички каталози, той писал до нашата организация, че особен интерес за него представляват моите фотографии. Така фотографиите ми се появиха в западния свят.Той пое грижата за мен и организира много мои изложби в чужбина Париж, Сан Франциско, Ню Йорк и много други.

Суткус винаги е имал проблеми с моите фотографии. Винаги са били спорни за комисиите по цензурата.

Моя фотография беше спечелила една от най-високите награди в конкурс в Югославия. Организаторите отпечатали много луксозен албум и го изпратили, заедно с информация за наградата ми, до журналистическата организация в Москва. В приложеното до тях писмо написали, че са много щастливи, че участник от република Литва, респективно от СССР е спечелил най-висока награда и биха искали да го поканят да си я получи лично на откриването на изложбата. Колегите ни от организацията на журналистите изпаднали в паника, защото моите творби според тях представят Съветския съюз по ужасяващ начин.

Антанас Суткус винаги намираше начин да ме измъкне и да заобиколи наказанията и проблемите. Успяваше дори да организира мои изложби като развеждаше и черпеше отговорните за разрешението, успяваше да приспи тяхната бдителност и след като откриеше изложбата те нищо не можеха да направят. След като пристигнеха луксозно облечените другари никой не смееше да повдигне въпроса, защо тази изложба се показва и кой е дръзнал да го направи. Разминавахме се с нехаресване на изложбата и това е. Суткус просто беше изключително харизматичен, комбинативен и намираше изход от всяка ситуация. Имахме невероятен късмет, че той беше председател на организацията и намираше начин и възможност да помогне на всеки с каквото може. Намираше ни къде да живеем, дори когато наш колега се разболя много тежко от рак, той успя да намери от чужбина някакви чудотворни лекарства, които удължиха живота му и подобриха качеството му на живот.

Н.П. В много публикации ви наричат “фотографът без визьор”, “фотографът с рибешко око”, “фотографът с различните субекти”, “фотографът със свръхшироката оптика”. Може ли да се каже, че вашия поглед към света следва широтата на оптиката, която ползвате?

А.М. Никога не съм ползвал обектив fish eye. Той е твърде широк за моята гледна точка, твърде много би деформирал действителността. Винаги съм ползвал 20мм обектив и репортажен метод на снимане. Винаги съм работил като фотожурналист, искал съм да взема колкото се може повече от реалния живот. В моите проекти „Селските пазари” или „Ветеринарните лечебници” няма нищо аранжирано. Всичко е естествено. Исках да вляза дълбоко и лично в онова, което снимам. Често си представях как би изглеждала една снимка и как камерата ми е невидима, държах я в ръце и снимах от много ниска гледна точка, без да гледам във визьора, запазвайки контакт с хората, които снимам. Бях нещо като таен агент.

Когато група хора разговарят разгорещено, те не се вълнуват какво се случва около тях. Обикновено хората не обичат някой да се втурне в личното им пространство, в техния личен свят. От психологическа гледна точка е неудобно за тях. Затова използвах този мой метод да улавям хората потънали в техните занимания, разговори и активности без да се натрапвам, без да ме забелязват. Без визьор, но с визия!

Обичам ясната, конкретна структура на обектите, които снимам. Понякога детайлите описват много по-добре цялата идея. Исках гледната ми точка да е максимално близка то тях. Ето тази снимка над вас например, вимето на кравата е в най-близък план, а там някъде отзад се движат хората, нейните стопани и купувачите, но вие можете да усетите фактурата на заснетите обекти.

04/07/2016/Каунас © Надежда Павлова

С моите колеги Ракаускас, Куншус, Пожерскис винаги сме снимали традициите. Нашата фотография е обратното на абстрактна. Ние сме привърженици на натурализма във фотографията. Харесвам фотографията в действие и всички хора. Младият човек няма много опит, също като младото дърво, Но старото дърво е наистина интересно, като възрастния човек. Защо моето поколение се концентрира върху традиционния литовски живот? По някакъв начин се опитвахме да документираме, заради младото поколение, живота който щеше да отмине. Живот съвсем различен от днешния. По онова време нямаше стипендии, с които да си помагаме финансово. Това бяха нашите идеи и се трудехме лично и много енергично, за да ги реализираме. Нещо като национален инстинкт, нещо интуитивно. За да остане спомен за малката ни страна.

Н.П. Всеки ваш проект е изисквал огромна енергия, да за бъде реализиран. Ако днес имахте същата енергията какво бихте снимали?

А.М. Не снимам от няколко години, но публикувах книгата „Път към тишината”. В нея темата са погребенията. Смесил съм репортажи с монтажи, портрети от надгробните паметници, които съм снимал дълги години. Първата снимка е от момента на раздяла на Суткус с неговата майка. Документирал съм погребението на дъщерята на моя колега Луцкус. Преснимам керамичните портрети от надгробните плочи, защото вярвам, че в тях са душите на отишлите си хора.

Ето тук съм снимал процесията придружаваща жертвите от 13.01.1991. Това е моментът, в който Литва обявява своята независимост. В резултат на действията на Съветските войски загинаха 14 и бяха ранени 702 души. Процесията, която ги придружава е огромна.

Във фотографията си търся символи. Мъртвият не може да спре.

Тези моменти са наситени с много силна енергия. И снимането им е много изтощително. Цялата тази тъга се стоварва върху теб. Като фотожурналист не можеш да останеш недокоснат.

Н.П. Мислите ли, че днешните погребения са различни?

А.М. В селските райони традицията все още се пази. Тази новост с кремациите намирам за нещо изкуствено. Сякаш хората искат да забравят, за човека твърде бързо. Да забравят, че са смъртни и да продължат своето съществуване като материални консуматори.

Вижте, това е погребението на майката на моята съпруга. Всяка година семейството се събира, за да я почете. Идват си дори роднините от чужбина. Погледни каква сила,дори мъртви тези хора поддържат връзката между поколенията в семейството. Пази спомените.

Обикновено хората не харесват тези снимки. Те смятат, че тези традиции са отживелица. Не искат да развалят настроението си. Искат да запазят илюзорното си усещане, че завинаги ще ползват материалните придобивки, в които са се вкопчили.

Сега бих искал да вметна нещо свързано с твоя предишен въпрос. За приятелството между нас старите фотографи. Ето например, моят стил е много различен от този на Ракаускас. Намирам неговата фотография за твърде романтична, подредена и прекалено красива, но важното е, че аз уважавам у него тази страст към фотографията и тя е нещото, което ни свързва. Ето това е един албум, който отпечатаха в Китай. В него трябваше да има само мои и на Ракаускас фотографии, но и двамата предложихме в него да бъдат включени и други наши колеги.

Страницата на Ромас Юшкелис ©Надежда Павлова

Н.П. През седемдесетте вие сте изучавал западна философия. Какъв съвет бихте дал на младите фотографи? Какво да учат и какво трябва да знаят днес?

А.М. Най-добрият съвет би бил да не се съветват!!!

Когато бях млад не се вслушвах в никакви съвети. Когато се случи първата ми изложба в Литва, един преподавател по фотография беше казал на своите студенти: „Идете и вижте тази изложба, вижте тези фотографии и се научете как не трябва да снимате.” Добър пример!

Истината е, че можеш да дадеш съвет за техниката, но не и за изкуството. Ако сте талантлив артист вие ще разцъфнете и без никакви съвети, дори въпреки съветите, които сте получили.

Срещнах се с Александрас Мацияускас  на 04.07.2016 в дома му в гр. Каунас, Литва. Разговаряхме на четири езика литовски, руски, английски и български. Благодаря на Гинтарас Чезонис, който ми предложи тази среща и на Угне Макаускайте, която я организира и помогна с превода. Благодаря и на Александрас Мацияускас за трите часа, които сподели с нас.

Светлана Бахчеванова е жена, която има с какво да се гордее. Не просто успял човек, защото успехът винаги е в минало време. Тя е човек, който работи в настоящето и за бъдещето. В България е работила като активен фотожурналист за вестник Демокрация и БТА с ясна позиция и смели репортажи. Нейни репортажи от войната в Косово са сред първите публикувани в световните агенции, документиращи зверствата случващи се там. Както тогава, така и сега човешкото достойнство и човешките права са във фокуса на нейната дейност и като фотограф и като издател. Тя е основател на издателството FotoEvidence, създадено като платформа за подкрепа и работа с млади, смели и активни фотографи работещи по темата за защита човешките права и човешкото достойнство по цял свят.

Книгите, които Светлана Бахчеванова подари на библиотеката на Фотосинтезис арт център. ©Надежда Павлова

На 03.07.2015 Светлана беше гост на Фотосинтезис арт център и разговаряхме за много неща:

Светлана много хора те познават като известен български фотожурналист от вестник Демокрация и основател на издателството ФотоЕвиденс, но би ли ни разказала как ти откри фотографията и кога тя откри теб. Кои бях твоите „учители” и твоите „учебници”.

Фотографията се появи случайно в моя живот. Родителите ми бяха лекари и очакваха да продължа семейната традиция, но аз нямах влечение към медицина. Голямата ми мечта беше да бъда скулптор. Но това не се получи, може би защото не положих достатъчно усилия. Тогава открих училището по фотография. Записах се да уча там. И се влюбих. Фотографията е нещо, в което се влюбваш и не те оставя до края на живота ти. Истинска любов. Нещо, което ме е спасявало в най-трудни моменти. Когато нищо не вървеше си взимах камерата, отивах някъде и нещата се наместваха. Получавах вътрешен мир. След като завърших започнах да работя в Медицинска академия, снимах хирургически операции. По-късно работих като фоторепортер. Малко преди краят 89-та година се включих в нелегалното по онова време движение за защита правата на човека, което впоследствие се превърна в организация. По същото време научих и за създаването на вестник „Демокрация”. Колегите ми, които вече организираха вестника ме поканиха да работя като фоторепортер. Тогава съвсем се влюбих в това, което правех, защото съвпадаше и с моята политическа посока.

December 10, 1989. Sofia, Bulgaria. The first public action of the newly formed Bulgarian anti-communist political opposition, in front of the Alexander Nevskiî church. ©Svetlana Bachevanova

Като фотограф на вестник Демокрация и БТА си пътувала с първия министър председател, представляващ България. Какво се случваше тогава? И как го виждаш сега от дистанцията на времето.

Спомням си първото пътуване на български държавен глава в Съединените Щати. Беше изключително вълнуващо. Тогава министър-председател беше Филип Димитров. Вестник „Демокрация” нямаше много пари и когато се появи идеята за пътуване и среща с президента на САЩ, аз попитах няма ли да изпратят фотограф с министър-председателя. Трябваше да има снимки, ако няма снимка все едно не се е случило. Колегите ми казаха, ако си намеря пари да пътувам. Обадих се на различни хора, които рекламираха във вестника и те спонсорираха пътуването ми с около 400 долара, толкова струваше да се отиде до САЩ. И заминах. Самолетът ни наближи Вашингтон и ние направихме няколко кръга. Имаше толкова много светлина там долу на земята, толкова много лампи, които светеха. Аз идвах от място, където имаше режим на електричеството, беше мрачно, духът беше мрачен. Спомням си, че гледах през прозореца и сълзи ми се стичаха от очите, заради това което виждах.

На следващия ден отидохме в Белия дом, където трябваше да се проведе срещата. Докато чаках, в прес офиса се появи един мъж и попита: „Кой тук е фотографът на българския министър – председател.” Представих се и той ми предложи да ме разведе наоколо. Обиколихме сградата и той ми разкаваше истории от живота на Белия дом. В един момент влязохме в една стая и видях човек, който седеше на бюро и пишеше. Той стана и тръгна към нас. Едва тогава разпознах, Джордж Буш – президента на САЩ. Подаде ми ръка, поздравихме се. След това Филип пристигна и започна срещата. Това си спомням като много вълнуващо.

 Какво се е променило в България и какво се е променило в теб през последните 15 години

 От 14 години живея в Бруклин. През първите 5 години не се бях връщала в България. Когато пристигнах през 2006 година, ми направи силно впечатление промяната в езика, който беше деградирал до чалга ниво. Когато заминах хората все още говореха литературен български език, а когато се върнах чалгата беше опустошила държавата. Това вече не е така. Това се е променило. Другото, което се е променило е, че хората разбраха, че не е необходимо държавата да им дава. Не е необходимо да чакат някой да им даде. Има вече хора, които са инициативни, готови са да поемат риск, готови са да започнат нещо ново, свое. Това според мен е много окуражително. Това е, от което обществото ни има нужда, за да сме по напреднала държава.

Какво е да снимаш война. Как фотографът се справя с агресията, кръвопролитията, болката. И изпитва ли страх фотографът?

 Повечето големи издания и агенции правят сериозна подготовка на фотографите които отразяват за тях войни и конфликти. Едно от важните неща на които ги учат е: Страхът никога да не те напуска. Просто отиваш там и не трябва нито за секунда да си мислиш, че знаеш всичко, че си свикнал с обстановката, че страхът е изчезнал. Винаги трябва да те е страх. Това те пази. Моят опит с война не е чак толкова голям. Косово беше първия военен конфликт, който снимах. Всички репортери, пристигнали да отразяват събитията в Косово, бяха настанени в хотела в Прищина, където беше и сръбския прес център , който организираше работата им. Нещо като организирани екскурзии. Организаторите съобщават, че са заловили оръжие и вдигат всички фотографи с един автобус, за да снимат заловеното от мюсюлманите, разбира се оръжие. Съответно всички агенции по света и ние също, публикувахме едни и същи снимки. Като фотограф, за мен беше ясно, че не трябваше да бъда в група. Ако искаш да си различен, ако искаш сам да си намериш пътя, просто бягай от групата. Благодарение на мой колега от Българската телевизия и техният автомобил успях да стигна до места, до които сръбския прес център не би допуснал нито един журналист. При една от нашите обиколки на страната ,възрастен човек на пътя ни даде знак да завием към мюсюлманско село. Там в един склад пазеха ковчези с труповете на косовари, заловени, кастрирани живи, изтезавани и изкормени от сърбите. Труповете били докарани в селото преди 4-5 дни.

Coffin with the body of a Muslim man, tortured and castrated by the Serbian militia- Kosovo. ©Svetlana Bachevanova

За хората в селото беше много важно тази информация да стигне до световните агенции. Помолих да отворят ковчезите и фотографирах. Чувството беше неприятно. Местните хора ни предупредиха да внимаваме. По околните хълмове имало снайперисти. Когато свършихме снимките,извадих филмите и ги залепихме здраво между гумата и калника на колата. Заредих нов филм в камерата. Петдесет метра след като излязохме от селото ни спряха „Тигрите на Аркан“, които по това време колеха и бесеха в Косово. Преровиха цялата кола. Те знаеха какво тръсят, но не успяха да намерят заснетите филмите. В Прищина, мой познат косовар ги прояви веднага. След като стана ясно, че съм заснела тази история получих предложения от другите агенции да ги откупят. Отказах. Смятах за важно БТА да бъде единствената, която ги има. Външните агенции ги купиха от БТА, публикуваха ги и те се превърнаха в едно от първите доказателства за зверствата, извършени от сърбите над мюсюлмаското население в Косово.

Cofins-with-dead-bodies-in-a-warehouse ©Svetlana Bachevanova

При друг случай, пътувайки с колата бяхме предупредени от сръбските войници от една барикада да се пазим от мюсюлмански снайперист, който според тях стрелял по всеки от минарето на джамията в близкото село. Ние приехме риска и продължихме пътя си. Беше страшно да чуствам себе си като мишена. Когато отминахме страшната част от пътя, спряхме колата и на големи глътки пихме от ракията, която беше оставена в багажника за подобни случаи. Когато се върнахме в хотела разбрахме че сръбският прес център беше излъчил информация, че аз и колегите ми сме били убити от снайпер. Майка ми беше чула тази информация по радиото. Ето такива неща ставаха. Беше ясно кой има полза от подобна дезинформация. След това никой от сръбският прес центъра не опроверга „новината“. Само българското национално радио съобщи че не сме застреляни.

Кога и как се появи идеята за ФотоЕвиденс и кой застана до теб тогава? И кой стои до теб сега.

 Идеята за FotoEvidence се появи като резултат на всички онези години, в които бях живяла и работила като журналист в България преди 1989-та. Години, когато не знаехме какво се случва отвъд границите ни, а в чужбина не излизаше информация какво се случва у нас. Знаех колко е важно информацията да достига до когото трябва без да е предварително цензурирана. Мислех за всички онези страни, като България навремето, където се случват невероятни несправедливости, в които хората там няма как да сигнализират на света. Мислех си, че трябва да направя нещо по този въпрос.

Исках да започна с името, да е ясно и да подсказва мисията ни. Пробвах най-различни варианти. И една нощ, на 5 септември 2010 годоина, в четири часа сутринта се събудих с него в главата си – FotoEvidence (Фотографско Доказателство). Скочих, проверих дали домейнът е свободен и го купих. Събудих Дейвид, мъжа с когото живея и за когото се омъжих вчера /01.07.2015/, за да го споделя с него. В началото той беше леко скептичен. Питаше ме коя ще е публиката, за какво ще става дума. Не знаех отговорите на всички неговите въпроси, но интуитивно чувствах, че е точното нещо, че това е което искам да правя. В последствие Давид се оказа най-ентусиазираната и сериозната подкрепа в работата на ФотоЕвиденс. Поканих още няколко колеги да се включат и с тях работим до днес.

Всички те работят за нас на доброволни начала. Работим заедно, защото имаме едно и също мислене и ни вълнува еднакво свободата на словото и свободата да защитаваш хора, които са се оказали в несправедлива ситуация. Още преди ФотоЕвиденс да влезе във втората си година, уеб сайта ни имаше посещения от 158 страни по света. Тогава разбрах че нещата са сериозни и че наистина има нужда от нас. През окотмври същата година излезе и статия за нас в Ню Йорк Таймс. До ден днешен получаваме сигнали за нарушени човешки права от много места по света.

Разкажи ни за проектите, които подкрепяте.

Чрез FotoEvidence Book Award имахме възможност да подкрепим с публикуването на книга, няколко много сериозни проекта: Sicarios: Latin American Assassins на Хавиер Арсенилас. За латиноамерикански убийци от Гватемала, където 5 годишни деца, които искат да влязат в банди и първото нещо, което трябва да направят, за да докажат, че могат да бъдат в тази банда е да убият човек. Това се заплаща между 5-25 долара. Не е много, но за там това са доста пари. Например идва някой на пазара, който продава кокошки. Ти също продаваш кокошки и това не ти харесва. Наемаш едно хлапе и то го убива. Така става. Това беше първата книга която публикувахме.

Следващата беше Bhopal Second Disasterна Алекс Маси. Историята е за една от най-страшните екологични катастрофи станала през 1984 в Индия и за последствията от нея. 30 години след избухването на завода за пестициди, там смъртта продължава да взима жертви. До ден днешен децата в този район се раждат с недъзи. Почвата и водата са все още отровни. Последната страница на книгата е много красноречива. Детето заснето на тази снимка преди две години почина малко след като книгата беше излязла.

Bhopal Second Disaster ©Alex-Masi/Fotoevidence

Bhopal Second Disaster ©Alex-Masi/Fotoevidence

Bhopal Second Disaster ©Alex-Masi/Fotoevidence

След тази книга публикувахме Condemned на Робин Хамънд, фотограф работил , в психиатрични институции на седем африкански страни, където на практика да си луд, означава да си завързан. Дете, снимано в тази книга е било завързано 14 години.То не знае нищо друго.Тази книга получи изключително голямо признание и стана причина за голяма промяна в начина, по който се гледа и помага за разрешението на проблема. Беше избрана за книга на годината, а Фондация Картър ни изпрати поздравително писмо подписано от Розалин Картър, съпругата на бившият президент на Съединените Щати Джими Картър .

Details from the book CONDEMNED by Robin Hammond published by Fotoevidence ©Nadezhda Pavlova

Details from the book CONDEMNED by Robin Hammond published by Fotoevidence ©Nadezhda Pavlova

Но нашата най-голяма гордост е книгата, която публикувахме през 2012. Тя се казва “Crying Mery”/„Плачещата Мери”/на Влад Сокин. Снимана е в Папуа Нова Гвинея, където „мери“ означава жена, но има игра на думи и би могло да означава Света Дева Мария. В Папуа около70 % от жените са били изнасилени или малтретирани, бити, рязани, някои изгаряни живи защото са обявени за вещици. Там е въпрос на мъжко достойнство, по същия начин както един sicario трябва да убие, за да докаже себе си, по същият начин в Папуа трябва да изнасилиш жена, за да докажеш, че си мъж и закона не предвижда никакво наказание. Получих фотографиите на Влад Сокин, проучихме проблема и решихме да ги публикуваме в книга. Изпратихме прес съобщението до различни редактори и женски организации на Обединените нации. За тях това беше нещо ново. Фотографът беше влязъл много надълбоко, беше истински силен проект. От ООН взеха неговия проект и с фотографиите направиха образователна кампания и пътуваща изложба в цялата страна. Когато кампанията тръгна жените, жертви на насилието започнаха да добиват кураж и да заявяват публично : аз бях изнасилена, синът ми ми отряза пръстите, мъжа ми ме промуши с нажежено желязо. Получи се една верижна реакция, страната се вдигна и се стигна до там, че година по-късно, през ноември 2013, впоследствие публикуването на тази книга и силната кампания на ООН беше променен закона в Папуа. И сега в момента е така, изнасилваш жена, отиваш в затвора. Както трябва да бъде. Премиерата на книгата се състоя в парламента на Папуа Нова Гвинея в присъствие на министър председателя и беше отчетено като голям успех за тях, а за нас е голяма гордост, че помогнахме. Мисля, че е важно!

Crying Meri ©Vlad-Sokhin/Fotoevidence

Crying Meri ©Vlad-Sokhin/Fotoevidence

Crying Meri ©Vlad-Sokhin/Fotoevidence

 В България преобладава мнението, че на Запад всичко е лесно. Какви трудности срещна ти, поставяйки ново начало в Ню Йорк? И имаше ли неща, които се случваха с лекота?

 Ами на „запад“ не става много лесно. Мисля, че става трудно. Ако решиш да вървиш по своя път. Когато заминах си мислех, че портфолиото, с което отивам, с всички тези войни, протести и революции, които съм снимала ще ми помогне да намеря лесно работа. Оказа се, че на улиците на Ню Йорк има 10 000 фотографа на свободна практика, които имат подобно или по-добро портфолио и се опитват да намерят работа. Просто няма как да стане. Копирах изложбени копия за музеи, за да изкарвам пари. Работих и в цветарски магазин, където аранжирах букети. Излъгах, че съм професионален дизайнер на букети и те ме взеха на работа за 7 долара на час. Помолиха ме да направя няколко букета, които не станаха лоши и собственикът ме остави на работа. След десетина дни реших, че е по-добре да се фокусирам във фотографията макар и да не изкарвах пари, ако исках да следвам пътя си. Да вървя в првилната посока. Казах на собственика – „Пиер аз искам да ти призная нещо, не съм професионален дизайнер на букети”, а той ми каза, че знае това. Беше хубаво, че ми даде възможност все пак. След това намерих агенция, която да ме представя. Но отне време. Не може ей така да кацнеш и всичко да се подреди. Може би не съм достатъчно добра, че веднага да ме приемат и да стане нещо изключително. Извървях един път, който много хора изминават, но не се предадох, останах вярна на фотографията. Можех да избера нещо друго, но реших да продължа с това. И така стигнах до ФотоЕвиденс. Сега вече имам време да правя и свои собствени фотографски проекти. Щастлива съм с това, което правя.

До 30.07 във всички зали на Червената къща-Център за култура и дебат могат да бъдат разгледани 5те изложби на четиримата финалисти – Таня Хабжуга, Валерио Биспури, Реджина Монфорт, Фернандо Морелес и наградения участник в конкурса FotoEvidence Book Award от 2014 – Маджит Саеди. В Пловдив беше показана колекцията от 2013. Какъв е характерът на този конкурс и кой участва в него.

 Всяка година ние даваме наградата FotoEvidence Book Award. Конкурсът стартира в края на ноември и свършва средата на януари. Фотографите ни изпращат дългосрочни проекти, над които са работили и които са свързани с нарушени човешки права. Имаме международно жури, често редактори от Time или Newsweek, New York Times, от различни медии, организациии агенции. Един фотограф бива отличен с наградата и ние издаваме книга с неговия проект. В последствие я разпространяваме и много от тези книги се включват в кампании на организации с отношение към проблема засегнат във фото албума. Сега подготвяме една книга, която е за Палестина на Таня Хабжуга, как след почти 50 годишна окупация палестинците продължават да живеят и да се веселят и да намират радост в дребните неща на живота. Този проект взе наградата на World Press Photo миналата година. Казва се „Окупирани удоволствия”. Другата книга, над която работим в момента е The Unravelling: Central African Republic на Маркус Близдейл, който е работил там 13 години. Повечето проекти, които сме издавали са работени с години, години. Няма такова нещо като отиваш да снимаш събитие и имаш сериозен, дълбок проект. Няма! Трябва много време, наистина да опознаеш проблема, да знаеш за какво става дума във всяко едно отношение. Така че когато отидеш на мястото наистина да разбираш хората, за да си максимално искрен и максимално точен в това, което правиш.

Разглеждайки изложбите на Валерио Биспури не можех да си обясня как го е направил. За десет години да посетиш 74 затвора в Южна Америка. Как го правят всички тези фотографи? Как се подготвят преди да започнат реализацията на проектите си.

Интересното е, че повечето от фотографите, които работят над социални теми започват със свои собствени средства. Това са хора, които са изключително посветени на това, което правят. Не само на фотографията но и на идеята за търсене на справедливост. Повечето от тях започват сами и в последствие намират организации, които им помагат и финансират. Те вкарват изключително много усилия в това да се подготвят преди да тръгнат да снимат. Аз съм говорила с няколко колеги, фотографи тук по въпроса защо в България не е познат термина дългосрочен проект. А те ми отговарят : „Ами кой ще ми плаща?”. Ами ако е нещо такова, което наистина те вълнува и го искаш, си струва да започнеш сам, малко по малко, няколко дни на месец след месец пак и така… Струва си.

Как се готвиш ти? Преди три дни откри самостоятелна си изложба „И той дойде на бял кон”.

He Came on a White Horse ©Svetlana Bachevanova

„Той дойде на бял кон” е история за калайджиите в България. Темата ме заинтригува още по времето когато работех като шеф на фотографите в БТА. Имахме 16 кореспонденти из цялата страна и те ни изпращаха фотографии всеки ден, които вкарвахме в новините. Правеше ми впечатление, че всяка година по едно и също време получавах от двама фотографи почти едни и същи снимки, на които пишеше „Пазар на булки”. Имаше нещо противно само като видиш снимките. Текстовете бяха повърхностни и евтини. Снимките бяха винаги едни и същи. Крещящо облечени жени, грозно гримирани, танцуващи върху кола.

He Came on a White Horse ©Svetlana Bachevanova

Те винаги споменаваха суми като 30 000, 50 000 лева дадени от семейството на младежа на бащата на младото момиче, взето за булка и съответно точно така излизаха във вестниците. И хората говорят-„ абе циганска работа”. Казвах си, че това надали е точно така и че има нещо, което ние не знаем. Вече бях заминала за Бруклин, когато започнах да чета по темата и попаднах на проучването на Алексей Пампоров, антрополог, преподавател в университета, който работи и за Отворено общество. Той е посветил години от живота си да следва калайджиите и да научи всичко за тяхната култура. Реших да му пиша. Той беше много мил и ми изпрати целия си труд, всичко, което беше написал по темата. Започнах от там, изчетох материалите и вече бях много по-подготвена за какво става дума. Следващото беше да намеря хората, които да ме допуснат да чуя историите им. От шест години работя върху това. Намерих хора, които ме приеха в къщите си, момичета които ми споделиха мечтите и болките си.

He Came on a White Horse ©Svetlana Bachevanova

Станахме приятели, спах в домовете им, пътувах с тях. Исках да направя тази изложба точно тук, точно в България, защото разказва за една култура, за която ние нищо не знаем, а е в нашата държава. На откриването дойдоха хора от медиите и казаха: „Ах колко интересно, ние никога не сме знаели за това”. А за пазара на булки знаете ли? –„ Е да знаем”. В крайна сметка изложбата имаше и малко образователен характер. Цялата тази омраза, която върви срещу циганите в страната ни ми се струва невероятна. Ами колко човека сме ние? Седем милиона. И се мразим помежду си. Една група мрази друга, тя пък мрази трета. Тази омраза към циганите е толкова насъсквана от медиите, които би трябвало да помагат за някакво културно и етническо разбирателство. Защото не е нормално, не е цивилизовано. Това е 21 век. Аз съм сигурна че има проблеми, но те трябва да се решават от държавата, а не по съседски и с оръжие. Колко е демократична една държава може да се познае по отношението, което съществува към малцинствата.

След два дни заминаваш на Фотографските срещи в Арл. Поканена си като рецензент в организираното портфолио ревю. Ти си участвала в много в такива събития и като фотограф и като рецензент. Би ли ни разказала какво представляват тези събития. Как трябва да отиде един фотограф на такава среща и трябва ли да се среща само с рецензент, който е специалист в жанра, в който той работи или би му било от полза да се среща и с други специалисти.

Фотограф, които възнамерява да предстви работата си, трябва да организира максимално много срещи с колкото може повече рецензенти, които са поканени да правят портфолио ревю. Трябва да е много добре подготвен и с много добре оформено портфолио. Добре изкопирано, с добър дизайн. Това прави много силно впечатление, това е първото нещо, което виждаш и разбираш какъв човек имаш насреща си. Трябва да има ясно подготвена история: Защо е избрал да работи над този проект, как възнамерява да работи по него и каква е целта на историята, която разказва.

Как трябва да изглежда портфолиото, което носиш ?

Във времето на дигиталната фотография повечето фотографи правят презентации те си на лаптоп, на който портфолиото им е оформено като PDF документ. Снимките са подредени по начин, по който разкават историята най-добре, има и обясняващ текст както и текстове под снимките. Други, които снимат на филм показват папка в която фотографиите са тематично наредени. Целта е, работата която искаш да покажеш да е добре организирана, за да можеш в рамките на 20-те минути, които имаш, да улесниш рецензента, да има време да прочете текста, да разгледа снимките и да проведете разговор.

Ти за трета поредна година си партньор на Фотографска академия в организирането на Месец на фотографията. Каква е твоята мотивация да помагаш в организирането на събитието?

Каква може да бъде? Това е България! Случи се така, че през последните години натрупах опит. И ако мога с това, което знам  да помогна на нещо хубаво, го правя. Аз смятам, че това, което Фотографска академия прави с помощта на всички свои партньори е невероятно, просто е невероятно и  съм сигурна, че ще става все по-добро и по-добро всяка следваща година. Ето дори днес излезе публикация за събитието във френското списание L’Oeil de la Photographie. За първи път публикуват нещо за фотографията в България. Когато аз говорих с тях и им казах, че има Месец на фотографията в София. Те казаха: Фотографско събитие в София?! Те не знаеха. Не бяха чували за Месец на фотографията в София. Но сега попадна в списанието и в бъдеще ще знаят, че го има. Фотографията ще излезе навън. Всеки човек има нужда да му се случи нещо добро. Да излезе информация за неговата работа. Това е хубаво.

Преди няколко дни попаднах на пост на твоята страница във Фейсбук. Ти беше публикувала съвет, който Себастиао Салгадо дава на младите фотографи и той буквално звучеше така: „Ако сте млад и имате времето: Отидете и учете! Учете антропология, социология, икономика, геополитика. Учете, за да сте способни да разберете какво снимате всъщност. Какво можете да снимате и какво трябва да фотографирате.” Би ли допълнила нещо към този съвет към младите фотографи?

 Няма какво да допълня! Това да подготвиш себе си е от изключително значение за бъдещ проект. Не може да отидеш някъде да работиш без да познаваш културата на това място. Без да знаеш каква е политиката и каква е историята. Зад всеки конфликт се крие политически или финансов проблем. Например докато работех с калайджиите аз научих, че те са отделен клан от циганите, че имат собствен език, който не е голям, около 400 думи, но го говорят. Всеки от тях работи. Те имат пари. И спазват традиции, чиито корени са далече в българската култура. Ние отдавна сме ги забравили, но те ги спазват. Ако знаеш всичко това и отидеш да снимаш, тогава ще се поколебаеш да наречеш това „пазар на булки”, ще търсиш подходи да го разбереш и снимката ти ще бъде различна и текста под снимката ти ще бъде различен.И разбирането на хората, които го четат ще е различно.

Разговорът ни се случи на 03.07.2015 в кафе-галерията на Фотосинтезис арт център.

Svetlana Bachevanova and Nadezhda Pavlova/03.07.2015 Photosynthesis Art center ©Emanuil Treyman

СЛУЧАЙНА СРЕЩА НА КАШОН КАРТОФИ, АНГЕЛИ И РЕТРО ВЛАК

©Надежда Павлова

Наскоро попаднах на тази много поучителна история и реших да я споделя:

„Един човек пристигнал в Рая. Любезен ангел-гид му показал три различни секции. Секцията за получаване на молбите отправени от хората към Бог била много натоварена. Втората секция за изпращане на божията милост и благословии към хората, също. Но в третата, предназначена за получаване на признание и обратна връзка, седял бездейно само един ангел. На въпроса на посетителя защо в нея е тъй пусто, получил отговор, че след като хората получат това, което са пожелали, рядко някой изпраща потвърждение или благодарност.”

Опитах се да си представя ако има четвърта секция, предназначена за получаване на снимки от посещения и срещи, сигурно няма да има ангел изобщо.

Замисляли ли сте се колко много хора са заставали пред обектива ви, познати и непознати, готови да споделят с вас настроението и личната си история и колко от направените от вас снимки са стигали до тях. Някои може би все още очакват запечатаните мигове, които сте им обещали. Вероятно в прашната ви очукана от път фотографска чанта все още се намират омачканите листчета с техни адреси и дори бихте могли да свържете имената им с лицата от вашите архиви. Може би за вас те вече нямат значение, но си помислете колко радост и хубави спомени биха донесли на онези хора.

Преди години получих ценен урок от една триградска баба. Снимах я рано сутринта на Великден през 2003 година. Тя събуди семейството си, за да я снимам с всички. Написа ми адреса си на мазно от козунаци парче вестник. Сложих го в чантата си с обичайното, много типично, за фотографите обещание да изпратя снимките скоро. Трябва да беше минало много време, когато намерих нейния адрес в купчината с други адреси и имена на хора, снимани от мен. Почувствах голямо неудобство. Изрових филмите със снимки от Триград. Изкопирах ги и ги изпратих. След около месец получих покана за колет. В пощата ми казаха, че едва ли ще мога да взема пратката сама. Колетът се оказа огромен кашон с подател от Триград, а съдържанието картофи. Спомних, че докато снимах бабката споделих колко са ми вкусни триградските картофи. И тя си беше спомнила.

През 2008 година участвах в пленер с ретро влак от гара Септември до Велинград. Машинистите на парния локомотив бяха весели и недоверчиви хора. На моите обещания, че ще им изпратя снимки се шегуваха, че ще съм първата, ако наистина се случи. Споделиха, че са имали десетки такива събития, снимани са хиляди пъти от стотици фотографи и съответно са получавали стотици обещания, но нито една снимка. Те разбира се не знаеха, за урока, който бях научила от „един кашон с картофи”. Още в деня на завръщането си изпратих диск с 300 снимки по локомотив от гара София за гара Септември.

©Надежда Павлова

Всяка година си правят календар от снимките ми, канят мен и семейството ми на техни сбирки и винаги ми се обаждат за Коледа. Дори сега когато част от тях вече не работят в БДЖ.

През лятото на 2009 ми се обадиха, че ще правят пробно пътуване с парния локомотив и ретро вагоните. Поканиха ме да заведа децата си и деца на приятели. Отидох със седем деца. Снимах ги за спомен. Тези снимки спечелиха много награди, а децата, някои от тях вече млади мъже, все още си спомнят малките гари, дървените вагони и наденицата печена на лопата в пещта на локомотива.

Вероятно и вие имате такива истории. Но ако нямате, извадете смачканите визитки и листчета с адреси от чантата си и изпратете снимките. Едва ли ще получите кашон с картофи или покана за вълшебно пътуване с парен локомотив. На първо време ще получите подарък, за който не сте и подозирали. Усещането, че сте зарадвали някой, който ще си спомня за вашата среща. Не ви препоръчвам да се заседявате в секцията за признание и обратна връзка. Вече знаете, че там е малко пусто. Но изпратените от вас фотографии със сигурност са в портфейли, албуми и рамки.

16.04.2015

©Надежда Павлова