Автопортретът между себеизследването и себепоказването
Автопортретът между себеизследването и себепоказването
Автопортретът би могъл да бъде самоанализ, проучване на лицето, тялото и личността, исторически документ, който творецът оставя на поколенията, визуален дневник, документиране на събития, които се случват или са се случили в живота на автора.
Понякога автопортретът е демонстрация на стил и умение пред потенциалните клиенти или творчески експеримент с необичайна поза и нова техника.
Отдавна установеният жанр на автопортрета е неустоим за повечето артисти. Може да не го правят редовно, но всички са го правили в някакъв момент. Всички сме опитвали – независимо дали се определяме като фотографи или не. Импулсът да снимаме себе си е задължителен. А сега това е лесно, просто обръщаш камерата и снимаш. Какво по-вълнуващо от портрет на нас самите? Но какво всъщност показва той? Как би могъл да бъде нещо повече от безсмислено възпроизвеждане на нещо видимо и банално?
Може би сте срещали думите на Анри Картие-Бресон: „Най трудното нещо за мен е портретът. Трябва да опиташ да сложиш камерата си между кожата на човека и неговата риза”. Какво трябва да опиташ, когато правиш портрет на себе си? Когато ти си човекът с ризата. Колко дълбоко можеш да потънеш в себе си и колко си готов да разкриеш от това, което виждаш?
Ричард Аведън казва: „Фотографския портрет е снимка на някой, който знае, че е фотографиран”. При всеки друг случай можем да допуснем, че субектът не знае, но не и при създаването на автопортрет. Ти знаеш. И знаеш, че някой би могъл да го види. Дали самата мисъл, че създадения в момент на интимност автопортрет ще бъде показан, не променя смисъла и крайния резултат от процеса. Кой е човекът на снимката? Съдържа ли нещо повече от физическа прилика? Разкрива ли вътрешния свят на автора, неговите чувства и преживявания? Нужна ли е физическата прилика, за да се идентифицира авторът с него?
Пред автора винаги стои въпросът как, колко и за какво иска да покаже себе си.
Автопортретът е като всяка друга фотография, която правим, носи само моментна част от нас. Само тази, която се осмеляваме да покажем и сме готови да споделим. Тази, с която искаме да подпишем нашата творба, да декларираме авторство, да експериментираме, да претендираме, да убедим, да привлечем, да омаем, да разкажем, да фантазираме. И понякога ако имаме търпение и сме честни със себе си, ще се познаем в запечатания образ, уловен за стотна от секундата, в която уморени да бъдем другите, за миг сме били себе си.
10 Декември 2013
