Разговор със Светлана Бахчеванова/FotoEvidence

Светлана Бахчеванова е жена, която има с какво да се гордее. Не просто успял човек, защото успехът винаги е в минало време. Тя е човек, който работи в настоящето и за бъдещето. В България е работила като активен фотожурналист за вестник Демокрация и БТА с ясна позиция и смели репортажи. Нейни репортажи от войната в Косово са сред първите публикувани в световните агенции, документиращи зверствата случващи се там. Както тогава, така и сега човешкото достойнство и човешките права са във фокуса на нейната дейност и като фотограф и като издател. Тя е основател на издателството FotoEvidence, създадено като платформа за подкрепа и работа с млади, смели и активни фотографи работещи по темата за защита човешките права и човешкото достойнство по цял свят.

На 03.07.2015 Светлана беше гост на Фотосинтезис арт център и разговаряхме за много неща:

Светлана много хора те познават като известен български фотожурналист от вестник Демокрация и основател на издателството ФотоЕвиденс, но би ли ни разказала как ти откри фотографията и кога тя откри теб. Кои бях твоите „учители” и твоите „учебници”.

Фотографията се появи случайно в моя живот. Родителите ми бяха лекари и очакваха да продължа семейната традиция, но аз нямах влечение към медицина. Голямата ми мечта беше да бъда скулптор. Но това не се получи, може би защото не положих достатъчно усилия. Тогава открих училището по фотография. Записах се да уча там. И се влюбих. Фотографията е нещо, в което се влюбваш и не те оставя до края на живота ти. Истинска любов. Нещо, което ме е спасявало в най-трудни моменти. Когато нищо не вървеше си взимах камерата, отивах някъде и нещата се наместваха. Получавах вътрешен мир. След като завърших започнах да работя в Медицинска академия, снимах хирургически операции. По-късно работих като фоторепортер. Малко преди краят 89-та година се включих в нелегалното по онова време движение за защита правата на човека, което впоследствие се превърна в организация. По същото време научих и за създаването на вестник „Демокрация”. Колегите ми, които вече организираха вестника ме поканиха да работя като фоторепортер. Тогава съвсем се влюбих в това, което правех, защото съвпадаше и с моята политическа посока.

Като фотограф на вестник Демокрация и БТА си пътувала с първия министър председател, представляващ България. Какво се случваше тогава? И как го виждаш сега от дистанцията на времето.

Спомням си първото пътуване на български държавен глава в Съединените Щати. Беше изключително вълнуващо. Тогава министър-председател беше Филип Димитров. Вестник „Демокрация” нямаше много пари и когато се появи идеята за пътуване и среща с президента на САЩ, аз попитах няма ли да изпратят фотограф с министър-председателя. Трябваше да има снимки, ако няма снимка все едно не се е случило. Колегите ми казаха, ако си намеря пари да пътувам. Обадих се на различни хора, които рекламираха във вестника и те спонсорираха пътуването ми с около 400 долара, толкова струваше да се отиде до САЩ. И заминах. Самолетът ни наближи Вашингтон и ние направихме няколко кръга. Имаше толкова много светлина там долу на земята, толкова много лампи, които светеха. Аз идвах от място, където имаше режим на електричеството, беше мрачно, духът беше мрачен. Спомням си, че гледах през прозореца и сълзи ми се стичаха от очите, заради това което виждах.

На следващия ден отидохме в Белия дом, където трябваше да се проведе срещата. Докато чаках, в прес офиса се появи един мъж и попита: „Кой тук е фотографът на българския министър – председател.” Представих се и той ми предложи да ме разведе наоколо. Обиколихме сградата и той ми разкаваше истории от живота на Белия дом. В един момент влязохме в една стая и видях човек, който седеше на бюро и пишеше. Той стана и тръгна към нас. Едва тогава разпознах, Джордж Буш – президента на САЩ. Подаде ми ръка, поздравихме се. След това Филип пристигна и започна срещата. Това си спомням като много вълнуващо.

 Какво се е променило в България и какво се е променило в теб през последните 15 години

 От 14 години живея в Бруклин. През първите 5 години не се бях връщала в България. Когато пристигнах през 2006 година, ми направи силно впечатление промяната в езика, който беше деградирал до чалга ниво. Когато заминах хората все още говореха литературен български език, а когато се върнах чалгата беше опустошила държавата. Това вече не е така. Това се е променило. Другото, което се е променило е, че хората разбраха, че не е необходимо държавата да им дава. Не е необходимо да чакат някой да им даде. Има вече хора, които са инициативни, готови са да поемат риск, готови са да започнат нещо ново, свое. Това според мен е много окуражително. Това е, от което обществото ни има нужда, за да сме по напреднала държава.

Какво е да снимаш война. Как фотографът се справя с агресията, кръвопролитията, болката. И изпитва ли страх фотографът?

 Повечето големи издания и агенции правят сериозна подготовка на фотографите които отразяват за тях войни и конфликти. Едно от важните неща на които ги учат е: Страхът никога да не те напуска. Просто отиваш там и не трябва нито за секунда да си мислиш, че знаеш всичко, че си свикнал с обстановката, че страхът е изчезнал. Винаги трябва да те е страх. Това те пази. Моят опит с война не е чак толкова голям. Косово беше първия военен конфликт, който снимах. Всички репортери, пристигнали да отразяват събитията в Косово, бяха настанени в хотела в Прищина, където беше и сръбския прес център , който организираше работата им. Нещо като организирани екскурзии. Организаторите съобщават, че са заловили оръжие и вдигат всички фотографи с един автобус, за да снимат заловеното от мюсюлманите, разбира се оръжие. Съответно всички агенции по света и ние също, публикувахме едни и същи снимки. Като фотограф, за мен беше ясно, че не трябваше да бъда в група. Ако искаш да си различен, ако искаш сам да си намериш пътя, просто бягай от групата. Благодарение на мой колега от Българската телевизия и техният автомобил успях да стигна до места, до които сръбския прес център не би допуснал нито един журналист. При една от нашите обиколки на страната ,възрастен човек на пътя ни даде знак да завием към мюсюлманско село. Там в един склад пазеха ковчези с труповете на косовари, заловени, кастрирани живи, изтезавани и изкормени от сърбите. Труповете били докарани в селото преди 4-5 дни.

За хората в селото беше много важно тази информация да стигне до световните агенции. Помолих да отворят ковчезите и фотографирах. Чувството беше неприятно. Местните хора ни предупредиха да внимаваме. По околните хълмове имало снайперисти. Когато свършихме снимките,извадих филмите и ги залепихме здраво между гумата и калника на колата. Заредих нов филм в камерата. Петдесет метра след като излязохме от селото ни спряха „Тигрите на Аркан“, които по това време колеха и бесеха в Косово. Преровиха цялата кола. Те знаеха какво тръсят, но не успяха да намерят заснетите филмите. В Прищина, мой познат косовар ги прояви веднага. След като стана ясно, че съм заснела тази история получих предложения от другите агенции да ги откупят. Отказах. Смятах за важно БТА да бъде единствената, която ги има. Външните агенции ги купиха от БТА, публикуваха ги и те се превърнаха в едно от първите доказателства за зверствата, извършени от сърбите над мюсюлмаското население в Косово.

При друг случай, пътувайки с колата бяхме предупредени от сръбските войници от една барикада да се пазим от мюсюлмански снайперист, който според тях стрелял по всеки от минарето на джамията в близкото село. Ние приехме риска и продължихме пътя си. Беше страшно да чуствам себе си като мишена. Когато отминахме страшната част от пътя, спряхме колата и на големи глътки пихме от ракията, която беше оставена в багажника за подобни случаи. Когато се върнахме в хотела разбрахме че сръбският прес център беше излъчил информация, че аз и колегите ми сме били убити от снайпер. Майка ми беше чула тази информация по радиото. Ето такива неща ставаха. Беше ясно кой има полза от подобна дезинформация. След това никой от сръбският прес центъра не опроверга „новината“. Само българското национално радио съобщи че не сме застреляни.

Кога и как се появи идеята за ФотоЕвиденс и кой застана до теб тогава? И кой стои до теб сега.

 Идеята за FotoEvidence се появи като резултат на всички онези години, в които бях живяла и работила като журналист в България преди 1989-та. Години, когато не знаехме какво се случва отвъд границите ни, а в чужбина не излизаше информация какво се случва у нас. Знаех колко е важно информацията да достига до когото трябва без да е предварително цензурирана. Мислех за всички онези страни, като България навремето, където се случват невероятни несправедливости, в които хората там няма как да сигнализират на света. Мислех си, че трябва да направя нещо по този въпрос.

Исках да започна с името, да е ясно и да подсказва мисията ни. Пробвах най-различни варианти. И една нощ, на 5 септември 2010 годоина, в четири часа сутринта се събудих с него в главата си – FotoEvidence (Фотографско Доказателство). Скочих, проверих дали домейнът е свободен и го купих. Събудих Дейвид, мъжа с когото живея и за когото се омъжих вчера /01.07.2015/, за да го споделя с него. В началото той беше леко скептичен. Питаше ме коя ще е публиката, за какво ще става дума. Не знаех отговорите на всички неговите въпроси, но интуитивно чувствах, че е точното нещо, че това е което искам да правя. В последствие Давид се оказа най-ентусиазираната и сериозната подкрепа в работата на ФотоЕвиденс. Поканих още няколко колеги да се включат и с тях работим до днес.

Всички те работят за нас на доброволни начала. Работим заедно, защото имаме едно и също мислене и ни вълнува еднакво свободата на словото и свободата да защитаваш хора, които са се оказали в несправедлива ситуация. Още преди ФотоЕвиденс да влезе във втората си година, уеб сайта ни имаше посещения от 158 страни по света. Тогава разбрах че нещата са сериозни и че наистина има нужда от нас. През окотмври същата година излезе и статия за нас в Ню Йорк Таймс. До ден днешен получаваме сигнали за нарушени човешки права от много места по света.

Разкажи ни за проектите, които подкрепяте.

Чрез FotoEvidence Book Award имахме възможност да подкрепим с публикуването на книга, няколко много сериозни проекта: Sicarios: Latin American Assassins на Хавиер Арсенилас. За латиноамерикански убийци от Гватемала, където 5 годишни деца, които искат да влязат в банди и първото нещо, което трябва да направят, за да докажат, че могат да бъдат в тази банда е да убият човек. Това се заплаща между 5-25 долара. Не е много, но за там това са доста пари. Например идва някой на пазара, който продава кокошки. Ти също продаваш кокошки и това не ти харесва. Наемаш едно хлапе и то го убива. Така става. Това беше първата книга която публикувахме.

Следващата беше Bhopal Second Disasterна Алекс Маси. Историята е за една от най-страшните екологични катастрофи станала през 1984 в Индия и за последствията от нея. 30 години след избухването на завода за пестициди, там смъртта продължава да взима жертви. До ден днешен децата в този район се раждат с недъзи. Почвата и водата са все още отровни. Последната страница на книгата е много красноречива. Детето заснето на тази снимка преди две години почина малко след като книгата беше излязла.

 

След тази книга публикувахме Condemned на Робин Хамънд, фотограф работил , в психиатрични институции на седем африкански страни, където на практика да си луд, означава да си завързан. Дете, снимано в тази книга е било завързано 14 години.То не знае нищо друго.Тази книга получи изключително голямо признание и стана причина за голяма промяна в начина, по който се гледа и помага за разрешението на проблема. Беше избрана за книга на годината, а Фондация Картър ни изпрати поздравително писмо подписано от Розалин Картър, съпругата на бившият президент на Съединените Щати Джими Картър .

 

Но нашата най-голяма гордост е книгата, която публикувахме през 2012. Тя се казва “Crying Mery”/„Плачещата Мери”/на Влад Сокин. Снимана е в Папуа Нова Гвинея, където „мери“ означава жена, но има игра на думи и би могло да означава Света Дева Мария. В Папуа около70 % от жените са били изнасилени или малтретирани, бити, рязани, някои изгаряни живи защото са обявени за вещици. Там е въпрос на мъжко достойнство, по същия начин както един sicario трябва да убие, за да докаже себе си, по същият начин в Папуа трябва да изнасилиш жена, за да докажеш, че си мъж и закона не предвижда никакво наказание. Получих фотографиите на Влад Сокин, проучихме проблема и решихме да ги публикуваме в книга. Изпратихме прес съобщението до различни редактори и женски организации на Обединените нации. За тях това беше нещо ново. Фотографът беше влязъл много надълбоко, беше истински силен проект. От ООН взеха неговия проект и с фотографиите направиха образователна кампания и пътуваща изложба в цялата страна. Когато кампанията тръгна жените, жертви на насилието започнаха да добиват кураж и да заявяват публично : аз бях изнасилена, синът ми ми отряза пръстите, мъжа ми ме промуши с нажежено желязо. Получи се една верижна реакция, страната се вдигна и се стигна до там, че година по-късно, през ноември 2013, впоследствие публикуването на тази книга и силната кампания на ООН беше променен закона в Папуа. И сега в момента е така, изнасилваш жена, отиваш в затвора. Както трябва да бъде. Премиерата на книгата се състоя в парламента на Папуа Нова Гвинея в присъствие на министър председателя и беше отчетено като голям успех за тях, а за нас е голяма гордост, че помогнахме. Мисля, че е важно!

 В България преобладава мнението, че на Запад всичко е лесно. Какви трудности срещна ти, поставяйки ново начало в Ню Йорк? И имаше ли неща, които се случваха с лекота?

 Ами на „запад“ не става много лесно. Мисля, че става трудно. Ако решиш да вървиш по своя път. Когато заминах си мислех, че портфолиото, с което отивам, с всички тези войни, протести и революции, които съм снимала ще ми помогне да намеря лесно работа. Оказа се, че на улиците на Ню Йорк има 10 000 фотографа на свободна практика, които имат подобно или по-добро портфолио и се опитват да намерят работа. Просто няма как да стане. Копирах изложбени копия за музеи, за да изкарвам пари. Работих и в цветарски магазин, където аранжирах букети. Излъгах, че съм професионален дизайнер на букети и те ме взеха на работа за 7 долара на час. Помолиха ме да направя няколко букета, които не станаха лоши и собственикът ме остави на работа. След десетина дни реших, че е по-добре да се фокусирам във фотографията макар и да не изкарвах пари, ако исках да следвам пътя си. Да вървя в првилната посока. Казах на собственика – „Пиер аз искам да ти призная нещо, не съм професионален дизайнер на букети”, а той ми каза, че знае това. Беше хубаво, че ми даде възможност все пак. След това намерих агенция, която да ме представя. Но отне време. Не може ей така да кацнеш и всичко да се подреди. Може би не съм достатъчно добра, че веднага да ме приемат и да стане нещо изключително. Извървях един път, който много хора изминават, но не се предадох, останах вярна на фотографията. Можех да избера нещо друго, но реших да продължа с това. И така стигнах до ФотоЕвиденс. Сега вече имам време да правя и свои собствени фотографски проекти. Щастлива съм с това, което правя.

До 30.07 във всички зали на Червената къща-Център за култура и дебат могат да бъдат разгледани 5те изложби на четиримата финалисти – Таня Хабжуга, Валерио Биспури, Реджина Монфорт, Фернандо Морелес и наградения участник в конкурса FotoEvidence Book Award от 2014 – Маджит Саеди. В Пловдив беше показана колекцията от 2013. Какъв е характерът на този конкурс и кой участва в него.

 Всяка година ние даваме наградата FotoEvidence Book Award. Конкурсът стартира в края на ноември и свършва средата на януари. Фотографите ни изпращат дългосрочни проекти, над които са работили и които са свързани с нарушени човешки права. Имаме международно жури, често редактори от Time или Newsweek, New York Times, от различни медии, организациии агенции. Един фотограф бива отличен с наградата и ние издаваме книга с неговия проект. В последствие я разпространяваме и много от тези книги се включват в кампании на организации с отношение към проблема засегнат във фото албума. Сега подготвяме една книга, която е за Палестина на Таня Хабжуга, как след почти 50 годишна окупация палестинците продължават да живеят и да се веселят и да намират радост в дребните неща на живота. Този проект взе наградата на World Press Photo миналата година. Казва се „Окупирани удоволствия”. Другата книга, над която работим в момента е The Unravelling: Central African Republic на Маркус Близдейл, който е работил там 13 години. Повечето проекти, които сме издавали са работени с години, години. Няма такова нещо като отиваш да снимаш събитие и имаш сериозен, дълбок проект. Няма! Трябва много време, наистина да опознаеш проблема, да знаеш за какво става дума във всяко едно отношение. Така че когато отидеш на мястото наистина да разбираш хората, за да си максимално искрен и максимално точен в това, което правиш.

Разглеждайки изложбите на Валерио Биспури не можех да си обясня как го е направил. За десет години да посетиш 74 затвора в Южна Америка. Как го правят всички тези фотографи? Как се подготвят преди да започнат реализацията на проектите си.

Интересното е, че повечето от фотографите, които работят над социални теми започват със свои собствени средства. Това са хора, които са изключително посветени на това, което правят. Не само на фотографията но и на идеята за търсене на справедливост. Повечето от тях започват сами и в последствие намират организации, които им помагат и финансират. Те вкарват изключително много усилия в това да се подготвят преди да тръгнат да снимат. Аз съм говорила с няколко колеги, фотографи тук по въпроса защо в България не е познат термина дългосрочен проект. А те ми отговарят : „Ами кой ще ми плаща?”. Ами ако е нещо такова, което наистина те вълнува и го искаш, си струва да започнеш сам, малко по малко, няколко дни на месец след месец пак и така… Струва си.

Как се готвиш ти? Преди три дни откри самостоятелна си изложба „И той дойде на бял кон”.

„Той дойде на бял кон” е история за калайджиите в България. Темата ме заинтригува още по времето когато работех като шеф на фотографите в БТА. Имахме 16 кореспонденти из цялата страна и те ни изпращаха фотографии всеки ден, които вкарвахме в новините. Правеше ми впечатление, че всяка година по едно и също време получавах от двама фотографи почти едни и същи снимки, на които пишеше „Пазар на булки”. Имаше нещо противно само като видиш снимките. Текстовете бяха повърхностни и евтини. Снимките бяха винаги едни и същи. Крещящо облечени жени, грозно гримирани, танцуващи върху кола.

Те винаги споменаваха суми като 30 000, 50 000 лева дадени от семейството на младежа на бащата на младото момиче, взето за булка и съответно точно така излизаха във вестниците. И хората говорят-„ абе циганска работа”. Казвах си, че това надали е точно така и че има нещо, което ние не знаем. Вече бях заминала за Бруклин, когато започнах да чета по темата и попаднах на проучването на Алексей Пампоров, антрополог, преподавател в университета, който работи и за Отворено общество. Той е посветил години от живота си да следва калайджиите и да научи всичко за тяхната култура. Реших да му пиша. Той беше много мил и ми изпрати целия си труд, всичко, което беше написал по темата. Започнах от там, изчетох материалите и вече бях много по-подготвена за какво става дума. Следващото беше да намеря хората, които да ме допуснат да чуя историите им. От шест години работя върху това. Намерих хора, които ме приеха в къщите си, момичета които ми споделиха мечтите и болките си.

Станахме приятели, спах в домовете им, пътувах с тях. Исках да направя тази изложба точно тук, точно в България, защото разказва за една култура, за която ние нищо не знаем, а е в нашата държава. На откриването дойдоха хора от медиите и казаха: „Ах колко интересно, ние никога не сме знаели за това”. А за пазара на булки знаете ли? –„ Е да знаем”. В крайна сметка изложбата имаше и малко образователен характер. Цялата тази омраза, която върви срещу циганите в страната ни ми се струва невероятна. Ами колко човека сме ние? Седем милиона. И се мразим помежду си. Една група мрази друга, тя пък мрази трета. Тази омраза към циганите е толкова насъсквана от медиите, които би трябвало да помагат за някакво културно и етническо разбирателство. Защото не е нормално, не е цивилизовано. Това е 21 век. Аз съм сигурна че има проблеми, но те трябва да се решават от държавата, а не по съседски и с оръжие. Колко е демократична една държава може да се познае по отношението, което съществува към малцинствата.

След два дни заминаваш на Фотографските срещи в Арл. Поканена си като рецензент в организираното портфолио ревю. Ти си участвала в много в такива събития и като фотограф и като рецензент. Би ли ни разказала какво представляват тези събития. Как трябва да отиде един фотограф на такава среща и трябва ли да се среща само с рецензент, който е специалист в жанра, в който той работи или би му било от полза да се среща и с други специалисти.

Фотограф, които възнамерява да предстви работата си, трябва да организира максимално много срещи с колкото може повече рецензенти, които са поканени да правят портфолио ревю. Трябва да е много добре подготвен и с много добре оформено портфолио. Добре изкопирано, с добър дизайн. Това прави много силно впечатление, това е първото нещо, което виждаш и разбираш какъв човек имаш насреща си. Трябва да има ясно подготвена история: Защо е избрал да работи над този проект, как възнамерява да работи по него и каква е целта на историята, която разказва.

Как трябва да изглежда портфолиото, което носиш ?

Във времето на дигиталната фотография повечето фотографи правят презентации те си на лаптоп, на който портфолиото им е оформено като PDF документ. Снимките са подредени по начин, по който разкават историята най-добре, има и обясняващ текст както и текстове под снимките. Други, които снимат на филм показват папка в която фотографиите са тематично наредени. Целта е, работата която искаш да покажеш да е добре организирана, за да можеш в рамките на 20-те минути, които имаш, да улесниш рецензента, да има време да прочете текста, да разгледа снимките и да проведете разговор.

Ти за трета поредна година си партньор на Фотографска академия в организирането на Месец на фотографията. Каква е твоята мотивация да помагаш в организирането на събитието?

Каква може да бъде? Това е България! Случи се така, че през последните години натрупах опит. И ако мога с това, което знам  да помогна на нещо хубаво, го правя. Аз смятам, че това, което Фотографска академия прави с помощта на всички свои партньори е невероятно, просто е невероятно и  съм сигурна, че ще става все по-добро и по-добро всяка следваща година. Ето дори днес излезе публикация за събитието във френското списание L’Oeil de la Photographie. За първи път публикуват нещо за фотографията в България. Когато аз говорих с тях и им казах, че има Месец на фотографията в София. Те казаха: Фотографско събитие в София?! Те не знаеха. Не бяха чували за Месец на фотографията в София. Но сега попадна в списанието и в бъдеще ще знаят, че го има. Фотографията ще излезе навън. Всеки човек има нужда да му се случи нещо добро. Да излезе информация за неговата работа. Това е хубаво.

Преди няколко дни попаднах на пост на твоята страница във Фейсбук. Ти беше публикувала съвет, който Себастиао Салгадо дава на младите фотографи и той буквално звучеше така: „Ако сте млад и имате времето: Отидете и учете! Учете антропология, социология, икономика, геополитика. Учете, за да сте способни да разберете какво снимате всъщност. Какво можете да снимате и какво трябва да фотографирате.” Би ли допълнила нещо към този съвет към младите фотографи?

 Няма какво да допълня! Това да подготвиш себе си е от изключително значение за бъдещ проект. Не може да отидеш някъде да работиш без да познаваш културата на това място. Без да знаеш каква е политиката и каква е историята. Зад всеки конфликт се крие политически или финансов проблем. Например докато работех с калайджиите аз научих, че те са отделен клан от циганите, че имат собствен език, който не е голям, около 400 думи, но го говорят. Всеки от тях работи. Те имат пари. И спазват традиции, чиито корени са далече в българската култура. Ние отдавна сме ги забравили, но те ги спазват. Ако знаеш всичко това и отидеш да снимаш, тогава ще се поколебаеш да наречеш това „пазар на булки”, ще търсиш подходи да го разбереш и снимката ти ще бъде различна и текста под снимката ти ще бъде различен.И разбирането на хората, които го четат ще е различно.

 

Разговорът ни се случи на 03.07.2015 в кафе-галерията на Фотосинтезис арт център.