A GHOST IN THE FRAME

NADIA_395

 

A Ghost in the Frame

By Nadezhda Pavlova

„When I see ghosts they look perfectly real and solid – like a living human being. They are not misty; I can’t see through them; they don’t wear sheets or bloody mummy bandages. They don’t have their heads tucked under their arms. They just look like ordinary people, in living color, and sometimes it is hard to tell who is a ghost”. – that’s what the American writer Chris Woodyard said in one of her interviews.

And if your task as a photographer is to shoot “The Haunted House”, then planning, researching, recognizing and shooting this supernatural phenomena turns into an unexpected challenge. Their creation and documenting can become even a greater challenge if you are a part of a workshop called “Documenting fiction”.

In the period 19-22 June 2014,in the town of Mussoorie, India, a Workshop called “Shooting, Editing and Photo-book making with Cristina de Middel and Riccardo Cases” was held, organised by EMAHO Magazine and IED Madrid.

001_InstaCam_2014-06-22_07-53-15-AM

The group was accommodated in a residence called „Devdar Woods”,an old British villa, which is situated two thousand meters above sea level, amongst mist and twenty meters tall pine trees.The rooms with their 4-meters tall walls, windows placed right under the wooden ceilings, mirrors, covered by old mystic tarnish, reflecting one’s image beyond recognition, mysterious wardrobes with creaking hinges and the grinding sounds of cabinets and cupboards, sofas and armchairs from ages ago, that used to comfort the tired bodies of strangers, huge beds upholstered with old-fashioned fabrics, housed us and other suddenly appearing creatures.

DSC_4560a

The first day Cristina jokingly hinted that for the shooting process we would not need to go far away from the villa in which we were staying. For all of us this sounded strange, as we are used to always look for the “good” picture far away and in motion.

She shared with us that she finds the ghost topic very suitable having in mind the environment we were in. After a discussion with her that lasted a few hours we outlined the elements and backgrounds which any decent “ghost house” should have. The horror genre fans were of great use. I found out why men like horror movies…

The enormous bugs, shaking pictures, flying forks and spoons, creatures with horns, chairs climbing towards the ceiling, windows with eyes, shadows going through walls, ghosts coming out of fireplaces, cloths crawling around, mysteriously swinging ropes and fires became our co-residents in the following days. The fact that we were working together creating a photobook generated ideas, which were upgraded in the shooting process.We did not lack models. We got images that were surprising as vision and provocative as content.

Just imagine a house in which a golden ghost in running towards you and is getting guidance how fast to do it, where you have to jump over photographers lying on the floor, while a white ghost-like creature is asking them whether it is well stuck to the wall.Rooms booming with flashes, facilities built up for a certain scene, photo shoots in wardrobes and creaking doors … and ghosts all over the place.

DSC_4461

“Monsters are real, and ghosts are real too. They live inside us, and sometimes, they win” wroteStephen King. And this victory of theirs is not always scary. Discovering them and documenting their presence is a rather delicate job.It requires patience, understanding, acceptance. You know, they don’t always look good; sometimes they are even horrifying, like the unknown. But if we overcome our fears and realize they are dictated by our ignorance we could be of use to each other. To be able to set footsteps in both worlds at the same time – the worlds of reality and fiction. And each photographic document which registered our inner fears can be taken as our credo.It will be not so much the proof for their existence, but for our acceptance and ability to live with them.

In the process editing, together with Cristina de Middel we selected 62 photos out of the thousands we took in the those days.

„Shoot an idea and make a story based on the photos already made;Often good photos do not make it to the book, and at first glance simple ones do;Do not be afraid to make mistakes and to make “stupid” photos;Chase the good shoot until it works out well; Look for the “beautiful ugliness” – these phrases were part of the advices we got from her. Each one of us made a unique cover of our books and we placed the photos inside. We became witnesses of how the true artist works on the dummy book, creating an object with unique content.In the book she also included artefacts, found by the participants during the shooting, business cards with texts, as well as her own pictures on the pages.

„Books are a uniquely portable magic”Stephen King wrote. I came home with this magic, as big as a human palm, bound in an Indian newspaper and titled “Manic”, still smelling of glue, with roughly cut edges and smudged photos. I came home … different.

Sofia,

08.08.2014

Translated by Vesselina Marinova

015_InstaCam_2014-07-05_12-40-26-AM 016_InstaCam_2014-07-06_12-25-41-AM

 

VIDEO: Emaho Mussoorie Workshop with Cristina de Middel & Ricardo Cases in collaboration with IED Madrid

 

Emaho Mussoorie Workshop with Cristina de Middel & Ricardo Cases in collaboration with IED Madrid from Emaho Magazine on Vimeo.

МОСТ ДО ПИТСБЪРГ

 

 

фотография: Гаро Чакърян

фотография: Гаро Чакърян

Мостовете на Питсбърг играят важна роля в транспортната система на града. Без мостове, районът Питсбърг ще бъде поредица от разпокъсани долини, хълмове, речни корита, и изолирани общности.
Проучване от 2006 г. е установило, че Питсбърг разполага с 446 моста, а поради близостта му до три големи реки и безброй хълмове е известен като “Градът на мостовете”.

фотография: Гаро Чакърян

фотография: Гаро Чакърян

Ако си представим, че хълмовете са горди, властни и трудно достъпни хора, долините плахи, тревожни, неуверени и неоткрили себе си, а речните корита бързи, устремени и знаещи посоката, то кои са тези, които ги свързват…хората мостове. Тези хора знаят от какво се нуждаете, как да бъдат полезни, при кого да ви изпратят, с кого да ви свържат, те могат да ви помогнат дори да откриете себе си.

Познавам такъв човек. Копираше снимките ми в ателието на ул.”Странджа” No33 и пишеше съветите си на гърба на най-хубавата. Изпрати ме да уча фотография при своя учител. Когато видя дипломната ми работа в Арт колежа каза да си направя визитки на фотограф. С най-добрите ми приятели фотографи ме запозна той.

Снимал е романтични портрети, портрети на протестиращи хора, изключителни музиканти, красиви настроения на града и природата. През 2001 година събра много от своите творби в книга, пълна с мъдрост и поезия. Всяка фотография , многопластова, оригинална и изпълнена с майсторство беше придружена от цитат. Като например този на Дж. Х. Джубран:

“Какво е тъгата, ако не стена между две градини

Ако тъгата е стена какво са мостовете съотнесени към човешките емоции. Радост, щастие споделяне, предаване, свързване, възможности, движение, копнеж, стремление…свобода.

Радостта да открия човека, открил фотографa в мен е мостът, който ме отведе на въображаемо пътешествие до Питсбърг. Градът, в който Гаро Чакърян живее днес и снима мостове.

Надежда Павлова

25.09.2014

 

фотография: Гаро Чакърян

фотография: Гаро Чакърян

Фотографии: Гаро Чакърян

http://tchakarian.wordpress.com/

 

СПОНТАННО

artibani_posterinvito

Фотография: Франческо Артибани

„Ще ти кажа мнението си за хората, мой човек;
Сърцата им са съвсем на място,
само дето главите им са напълно излишни”
Съмърсет Моъм
цитат от „Равносметката”

 

СПОНТАННО…
Започвам да пиша този текст на 10 000 метра над земята, температурата зад илюминатора на самолета е минус 25 градуса. Ще летя още 6 часа и имам достатъчно време да започна и може би дори за завърша текста си за спонтаннноста във фотографията. Не само за спонтанността при снимане, но и при възприемане на фотографските образи.
Бях провокирана за него от изложбата на Франческо Артибани – „Фрагменти и присъствие” – представена от Италианския културен институт като част от програмата на Месец на фотографията. Тя беше открита на 09.06.2014 в галерията на Фотозинтезис.
Експозицията включваше над 40 фотографии с различни размери, семло и непретенциозно представени под стъкла. Творбите цветни, разнообразни, свежи, драматични и най-вече изненадващо непринудени, изглеждаха така сякаш камерата се е движила в орбитата на своя притежател и е запечатвала един след друг различни интимни и емоционални фрагменти от ежедневието му и човешкото присъствие в него. Не останах изненадана, че част от публиката коментираше основно начина на рамкиране. Изложените творби определено не следваха хоризонта на очакванията им. Дори в повечето от тях липсваше такъв, а там където го имаше, никой не бе счел за нужно да го подрежда.
За своята работа Франческо Артибани каза следното:
„Снимките са главно свързани с идеята за изследване и наблюдение на света, който ни заобикаля, замъглено от френетичния ритъм, който ни смазва и оставя малко пространство за тишина и съзерцание, опитвайки се непрекъснато да създава нови начини за оповестяване на сензации.
Използвах фотографията, за да уловя тези естетични възприятия, кратки и интезивни, които подсъзнанието ми подсказва. Резултатът е съновно измерение, близко до реалността, винаги променящо се, винаги различно, което ме очарова със своята мощ.
И така, каня ви да поспрете и да погледнете отблизо нещата около вас, научете се да обичате и да играете с мимолетните мигове, откъснете се от реалността за момент, тренирайте сетивата си, не се затваряйте..
Не се страхувайте, приемете света в неговата простота и красота.”

Какво търсим във фотографията? Само интересно съдържание и форма или нещо, което може да ни пренесе отвъд буквалността на образа, по-дълбоко или встрани от простото описание на заснетото. Вярвам, че това, което прави снимката различна е нейната способност да изненадва възприятията. Съвременната фотография няма нужда от още повече „красиви” и „правилни” снимки, това е правено масово в миналото. Мисля, че най-вече се нуждае от снимки, които предефинират реалността, която ни заобикаля, пренасят зрителя в едно ново измерение, по-лично, а на моменти, дори магическо. Търсене на нова форма за простите, ежедневни неща и превръщането им в трайни ценности. И фотографите и зрителите са уморени от постоянното търсене и генериране на сензации. Загубени във вихъра от засипващи ни образи, трудно се оставяме да бъдем изненадани, уплашени или очаровани. В ерата на фотошоп и масовата манипулация на изображението, вярата ни в документалността и обективността на фотографията е силно разколебана. И макар да не искаме да си признаем, спонтанно композираните снимки, запечатали емоционални моменти, намиращи се дори в периферията на действието се промъкват в съзнанието ни като свеж полъх. Не случайно сме свидетели на нечуван бум в процеса на самоснимане и публикуване на „селфи” автопортрети в социалните мрежи.
И ако се освободим от тромавите очаквания, програмирали съзнанието ни, ще успеем да се насладим на тези визуализирани спомени, мигновенно запечатали усещанията, наши и на другите и в същото време документирали финните, неподредени детайли на ежедневието .

17.06.2014, Доха
Надежда Павлова

 

PURGATORIUM на Красимира Серафимова

 

Secret Garden - Красимира Серафимова

 

Красимира Серафимова е архитект. Вдъхновена от възможностите, които фотографията й дава, за да изразява себе си като артист тя завършва магистърска програма по фотография към Националната художествена академия.
Казва, че традиционната фотография не и е достатъчна и затова добавя към нея …заключена енергия в образи.
Разговорът ни е виртуален. Датата е 13.11.2014. Аз в Париж, тя в София и двете будни след полунощ. Темата е новия и проект „PURGATORIUM”, с който публиката се срещна днес/01.12.2014/ в подземната галерия на „Мария Луиза”16

– Какво е PURGATORIUM?
– Ще го разбера, когато предам богу дух, в кръга на шегата де.

– Този отговор е съвсем по темата, необичаен и съвсем откровен.
– ЧИСТИЛИЩЕ (purgatorium, от лат. ‘purgare’) означава ‘да очистя’, ‘да пречистя’. Доктрината за Чистилището според католицизма е състоянието или процесът на пречистване, или временно наказание, в което душата на тези, които умират в състояние на благоволение са подготвяни за Рая. В православието не съществува такава възможност за доизчистване.

– С кого те срещна, какво изчисти, с какво те натовари?
– Разделих се с миналото си, което толкова грижливо пазех като кълбо от болка. Срещнах се с хора, с които нямам допирни точки. Заобичах хора, които преди познавах бегло. Създадох един своеобразен кръг на доверието. Най-голямото изпитание е, че трябва да пазя в тайна историите, които чух. Но се срещах и с хора само заради проекта, които не бих искала да срещам повече. През цялото време се чувствах като, че ли пребивавам в няколко паралелни реалности. За да вникна по-надълбоко в проекта ми се наложи да чета съвсем различна литература като “Образи и символи” на Мирча Елиаде и “Паранормалното” – серия от изследвания по клинична психология на Ричард Уайзмън.
Научих се да чакам.
Което си е чисто предизвикателство за мен и заобичах живота повече от преди.

– Ти започна този проект като …”Изкуството на споделянето…”. Колко изкуство и колко споделяне имаше през тези 6 месеца?
– В процеса на работата нямаше разлика между споделяне и изкуство.
Защото от споделянето на истории ми хрумваха други идеи към проекта, а и към следващи .

– Знаеш притчата за римския мъдрец, който написал книга. Другарите му го попитали защо я е написал, като малцина ще я разберат. Той отговорил: “Стигат ми малцина, стига ми един, стига ми даже и нито един…” Предстои ти изложба. Кое ще е достатъчно за теб?
– Хм! Няма достатъчно! Искам повече…

– Можеш да ми отговориш утре не е нужно да е в момента.
– Аз съм нощна птица. На сутринта ще отговарям като архитект.

– А и аз ще задавам други въпроси .
– Сега имаме някакъв много странен момент. Не знам дали усещаш.

– Пием кафе…аз в Париж ти в София.
– Ами .. това е проектът.

– Имат ли нужда от кафе две жени за да „пият кафе”?
– По- скоро дали имат нужда от кафе, за да споделят?

– “Да пием кафе” отдавна е израз, означаващ много и различни процеси. Ти какъв смисъл влагаш?
– Че имам желание и свободно време да се видя с приятлка/и/.
Никога не съм била маниачка на тема кафе. Дори веднъж спрях кафето за 3 години.
Но с турското е друг случаят. Не е само вид социално мероприятие, а е специален момент на търсене на образи. Нетърпение да видиш.
Турското кафе събужда всички сетива – мирис, вкус, зрение, слух…

– Къде в този проект е фотографията?
– Средство за документиране. Първата стъпка.

– Кои са следващите?
– Нали знаеш, че въпреки че съм завършила фотография не се приемам за фотограф.
Трудно приемам рамкирането.
Следва образът, графично и композиционно изчистен.
Звукът.
От месеци не мисля за този проект само като фотография. Мисля го като цялостен продукт. Симбиоза между светлина и мрак, звук и тишина.
Честно казано напоследък класическата фотография ми е скучна.
Ако имах възможност пърформанса, който съм замислила трябва да бъде през цялото време на изложбата.
Когато стигна до финала и мисля вече за следващия проект.
Перпетум мобиле.
Знаеш ли какво ми цитира една от дамите, с която те запознах, в началото на проекта: Харуки Мураками- „Спутник, моя любов”
„За да стане едно произведение истинско, трябва кръв. Жертвоприношение”
И за това си мислех последните месеци.

– Какво да очаква публиката извън рамката? Каква публика очакваш ти?
– Извън приятелите ми и хората, които участваха, очаквам скептици.
А ако опиша какво ще види публиката, ще сложа рамка. Надявам се да усетят енергията на проекта. Не на снимките. На целия проект
И да. Искам да се замислят.
Да си задават въпроси.

– Кога скептиците започват да вярват?
– Когато пият турско кафе с мен и им разкажа приказка…

La Serenissima - Красимира Серафимова

 

 

 

Няколко снимки от събитието:

 

InstaCam_2014-12-01_11-38-03-PM InstaCam_2014-12-01_11-36-08-PM InstaCam_2014-12-01_11-34-07-PM

InstaCam_2014-12-01_11-29-59-PM InstaCam_2014-12-01_11-37-09-PM InstaCam_2014-12-01_11-33-13-PM

InstaCam_2014-12-01_11-31-02-PM