Разговор със Светлана Бахчеванова/FotoEvidence

Светлана Бахчеванова е жена, която има с какво да се гордее. Не просто успял човек, защото успехът винаги е в минало време. Тя е човек, който работи в настоящето и за бъдещето. В България е работила като активен фотожурналист за вестник Демокрация и БТА с ясна позиция и смели репортажи. Нейни репортажи от войната в Косово са сред първите публикувани в световните агенции, документиращи зверствата случващи се там. Както тогава, така и сега човешкото достойнство и човешките права са във фокуса на нейната дейност и като фотограф и като издател. Тя е основател на издателството FotoEvidence, създадено като платформа за подкрепа и работа с млади, смели и активни фотографи работещи по темата за защита човешките права и човешкото достойнство по цял свят.

Details from the books published by Fotoevidence ©Nadezhda Pavlova

Книгите, които Светлана Бахчеванова подари на библиотеката на Фотосинтезис арт център. ©Надежда Павлова

На 03.07.2015 Светлана беше гост на Фотосинтезис арт център и разговаряхме за много неща:

Светлана много хора те познават като известен български фотожурналист от вестник Демокрация и основател на издателството ФотоЕвиденс, но би ли ни разказала как ти откри фотографията и кога тя откри теб. Кои бях твоите „учители” и твоите „учебници”.

Фотографията се появи случайно в моя живот. Родителите ми бяха лекари и очакваха да продължа семейната традиция, но аз нямах влечение към медицина. Голямата ми мечта беше да бъда скулптор. Но това не се получи, може би защото не положих достатъчно усилия. Тогава открих училището по фотография. Записах се да уча там. И се влюбих. Фотографията е нещо, в което се влюбваш и не те оставя до края на живота ти. Истинска любов. Нещо, което ме е спасявало в най-трудни моменти. Когато нищо не вървеше си взимах камерата, отивах някъде и нещата се наместваха. Получавах вътрешен мир. След като завърших започнах да работя в Медицинска академия, снимах хирургически операции. По-късно работих като фоторепортер. Малко преди краят 89-та година се включих в нелегалното по онова време движение за защита правата на човека, което впоследствие се превърна в организация. По същото време научих и за създаването на вестник „Демокрация”. Колегите ми, които вече организираха вестника ме поканиха да работя като фоторепортер. Тогава съвсем се влюбих в това, което правех, защото съвпадаше и с моята политическа посока.

December 10, 1989. Sofia, Bulgaria. The first public action of the newly formed Bulgarian anti-communist political opposition, in front of the Alexander Nevskiî church. ©Svetlana Bachevanova

December 10, 1989. Sofia, Bulgaria. The first public action of the newly formed Bulgarian anti-communist political opposition, in front of the Alexander Nevskiî church. ©Svetlana Bachevanova

Като фотограф на вестник Демокрация и БТА си пътувала с първия министър председател, представляващ България. Какво се случваше тогава? И как го виждаш сега от дистанцията на времето.

Спомням си първото пътуване на български държавен глава в Съединените Щати. Беше изключително вълнуващо. Тогава министър-председател беше Филип Димитров. Вестник „Демокрация” нямаше много пари и когато се появи идеята за пътуване и среща с президента на САЩ, аз попитах няма ли да изпратят фотограф с министър-председателя. Трябваше да има снимки, ако няма снимка все едно не се е случило. Колегите ми казаха, ако си намеря пари да пътувам. Обадих се на различни хора, които рекламираха във вестника и те спонсорираха пътуването ми с около 400 долара, толкова струваше да се отиде до САЩ. И заминах. Самолетът ни наближи Вашингтон и ние направихме няколко кръга. Имаше толкова много светлина там долу на земята, толкова много лампи, които светеха. Аз идвах от място, където имаше режим на електричеството, беше мрачно, духът беше мрачен. Спомням си, че гледах през прозореца и сълзи ми се стичаха от очите, заради това което виждах.

На следващия ден отидохме в Белия дом, където трябваше да се проведе срещата. Докато чаках, в прес офиса се появи един мъж и попита: „Кой тук е фотографът на българския министър – председател.” Представих се и той ми предложи да ме разведе наоколо. Обиколихме сградата и той ми разкаваше истории от живота на Белия дом. В един момент влязохме в една стая и видях човек, който седеше на бюро и пишеше. Той стана и тръгна към нас. Едва тогава разпознах, Джордж Буш – президента на САЩ. Подаде ми ръка, поздравихме се. След това Филип пристигна и започна срещата. Това си спомням като много вълнуващо.

 Какво се е променило в България и какво се е променило в теб през последните 15 години

 От 14 години живея в Бруклин. През първите 5 години не се бях връщала в България. Когато пристигнах през 2006 година, ми направи силно впечатление промяната в езика, който беше деградирал до чалга ниво. Когато заминах хората все още говореха литературен български език, а когато се върнах чалгата беше опустошила държавата. Това вече не е така. Това се е променило. Другото, което се е променило е, че хората разбраха, че не е необходимо държавата да им дава. Не е необходимо да чакат някой да им даде. Има вече хора, които са инициативни, готови са да поемат риск, готови са да започнат нещо ново, свое. Това според мен е много окуражително. Това е, от което обществото ни има нужда, за да сме по напреднала държава.

Какво е да снимаш война. Как фотографът се справя с агресията, кръвопролитията, болката. И изпитва ли страх фотографът?

 Повечето големи издания и агенции правят сериозна подготовка на фотографите които отразяват за тях войни и конфликти. Едно от важните неща на които ги учат е: Страхът никога да не те напуска. Просто отиваш там и не трябва нито за секунда да си мислиш, че знаеш всичко, че си свикнал с обстановката, че страхът е изчезнал. Винаги трябва да те е страх. Това те пази. Моят опит с война не е чак толкова голям. Косово беше първия военен конфликт, който снимах. Всички репортери, пристигнали да отразяват събитията в Косово, бяха настанени в хотела в Прищина, където беше и сръбския прес център , който организираше работата им. Нещо като организирани екскурзии. Организаторите съобщават, че са заловили оръжие и вдигат всички фотографи с един автобус, за да снимат заловеното от мюсюлманите, разбира се оръжие. Съответно всички агенции по света и ние също, публикувахме едни и същи снимки. Като фотограф, за мен беше ясно, че не трябваше да бъда в група. Ако искаш да си различен, ако искаш сам да си намериш пътя, просто бягай от групата. Благодарение на мой колега от Българската телевизия и техният автомобил успях да стигна до места, до които сръбския прес център не би допуснал нито един журналист. При една от нашите обиколки на страната ,възрастен човек на пътя ни даде знак да завием към мюсюлманско село. Там в един склад пазеха ковчези с труповете на косовари, заловени, кастрирани живи, изтезавани и изкормени от сърбите. Труповете били докарани в селото преди 4-5 дни.

Coffin with the body of a Muslim man, tortured and castrated by the Serbian militia- Kosovo. ©Svetlana Bachevanova

Coffin with the body of a Muslim man, tortured and castrated by the Serbian militia- Kosovo. ©Svetlana Bachevanova

За хората в селото беше много важно тази информация да стигне до световните агенции. Помолих да отворят ковчезите и фотографирах. Чувството беше неприятно. Местните хора ни предупредиха да внимаваме. По околните хълмове имало снайперисти. Когато свършихме снимките,извадих филмите и ги залепихме здраво между гумата и калника на колата. Заредих нов филм в камерата. Петдесет метра след като излязохме от селото ни спряха „Тигрите на Аркан“, които по това време колеха и бесеха в Косово. Преровиха цялата кола. Те знаеха какво тръсят, но не успяха да намерят заснетите филмите. В Прищина, мой познат косовар ги прояви веднага. След като стана ясно, че съм заснела тази история получих предложения от другите агенции да ги откупят. Отказах. Смятах за важно БТА да бъде единствената, която ги има. Външните агенции ги купиха от БТА, публикуваха ги и те се превърнаха в едно от първите доказателства за зверствата, извършени от сърбите над мюсюлмаското население в Косово.

Cofins-with-dead-bodies-in-a-warehouse ©Svetlana Bachevanova

Cofins-with-dead-bodies-in-a-warehouse ©Svetlana Bachevanova

При друг случай, пътувайки с колата бяхме предупредени от сръбските войници от една барикада да се пазим от мюсюлмански снайперист, който според тях стрелял по всеки от минарето на джамията в близкото село. Ние приехме риска и продължихме пътя си. Беше страшно да чуствам себе си като мишена. Когато отминахме страшната част от пътя, спряхме колата и на големи глътки пихме от ракията, която беше оставена в багажника за подобни случаи. Когато се върнахме в хотела разбрахме че сръбският прес център беше излъчил информация, че аз и колегите ми сме били убити от снайпер. Майка ми беше чула тази информация по радиото. Ето такива неща ставаха. Беше ясно кой има полза от подобна дезинформация. След това никой от сръбският прес центъра не опроверга „новината“. Само българското национално радио съобщи че не сме застреляни.

Кога и как се появи идеята за ФотоЕвиденс и кой застана до теб тогава? И кой стои до теб сега.

 Идеята за FotoEvidence се появи като резултат на всички онези години, в които бях живяла и работила като журналист в България преди 1989-та. Години, когато не знаехме какво се случва отвъд границите ни, а в чужбина не излизаше информация какво се случва у нас. Знаех колко е важно информацията да достига до когото трябва без да е предварително цензурирана. Мислех за всички онези страни, като България навремето, където се случват невероятни несправедливости, в които хората там няма как да сигнализират на света. Мислех си, че трябва да направя нещо по този въпрос.

Исках да започна с името, да е ясно и да подсказва мисията ни. Пробвах най-различни варианти. И една нощ, на 5 септември 2010 годоина, в четири часа сутринта се събудих с него в главата си – FotoEvidence (Фотографско Доказателство). Скочих, проверих дали домейнът е свободен и го купих. Събудих Дейвид, мъжа с когото живея и за когото се омъжих вчера /01.07.2015/, за да го споделя с него. В началото той беше леко скептичен. Питаше ме коя ще е публиката, за какво ще става дума. Не знаех отговорите на всички неговите въпроси, но интуитивно чувствах, че е точното нещо, че това е което искам да правя. В последствие Давид се оказа най-ентусиазираната и сериозната подкрепа в работата на ФотоЕвиденс. Поканих още няколко колеги да се включат и с тях работим до днес.

Всички те работят за нас на доброволни начала. Работим заедно, защото имаме едно и също мислене и ни вълнува еднакво свободата на словото и свободата да защитаваш хора, които са се оказали в несправедлива ситуация. Още преди ФотоЕвиденс да влезе във втората си година, уеб сайта ни имаше посещения от 158 страни по света. Тогава разбрах че нещата са сериозни и че наистина има нужда от нас. През окотмври същата година излезе и статия за нас в Ню Йорк Таймс. До ден днешен получаваме сигнали за нарушени човешки права от много места по света.

Разкажи ни за проектите, които подкрепяте.

Чрез FotoEvidence Book Award имахме възможност да подкрепим с публикуването на книга, няколко много сериозни проекта: Sicarios: Latin American Assassins на Хавиер Арсенилас. За латиноамерикански убийци от Гватемала, където 5 годишни деца, които искат да влязат в банди и първото нещо, което трябва да направят, за да докажат, че могат да бъдат в тази банда е да убият човек. Това се заплаща между 5-25 долара. Не е много, но за там това са доста пари. Например идва някой на пазара, който продава кокошки. Ти също продаваш кокошки и това не ти харесва. Наемаш едно хлапе и то го убива. Така става. Това беше първата книга която публикувахме.

Следващата беше Bhopal Second Disasterна Алекс Маси. Историята е за една от най-страшните екологични катастрофи станала през 1984 в Индия и за последствията от нея. 30 години след избухването на завода за пестициди, там смъртта продължава да взима жертви. До ден днешен децата в този район се раждат с недъзи. Почвата и водата са все още отровни. Последната страница на книгата е много красноречива. Детето заснето на тази снимка преди две години почина малко след като книгата беше излязла.

Bhopal Second Disaster ©Alex-Masi/Fotoevidence

Bhopal Second Disaster ©Alex-Masi/Fotoevidence

Bhopal Second Disaster ©Alex-Masi/Fotoevidence

Bhopal Second Disaster ©Alex-Masi/Fotoevidence

Bhopal Second Disaster ©Alex-Masi/Fotoevidence

Bhopal Second Disaster ©Alex-Masi/Fotoevidence

 

След тази книга публикувахме Condemned на Робин Хамънд, фотограф работил , в психиатрични институции на седем африкански страни, където на практика да си луд, означава да си завързан. Дете, снимано в тази книга е било завързано 14 години.То не знае нищо друго.Тази книга получи изключително голямо признание и стана причина за голяма промяна в начина, по който се гледа и помага за разрешението на проблема. Беше избрана за книга на годината, а Фондация Картър ни изпрати поздравително писмо подписано от Розалин Картър, съпругата на бившият президент на Съединените Щати Джими Картър .

 

Details from the book CONDEMNED by Robin Hammond published by Fotoevidence ©Nadezhda Pavlova

Details from the book CONDEMNED by Robin Hammond published by Fotoevidence ©Nadezhda Pavlova

Details from the book CONDEMNED by Robin Hammond published by Fotoevidence ©Nadezhda Pavlova

Details from the book CONDEMNED by Robin Hammond published by Fotoevidence ©Nadezhda Pavlova

Но нашата най-голяма гордост е книгата, която публикувахме през 2012. Тя се казва “Crying Mery”/„Плачещата Мери”/на Влад Сокин. Снимана е в Папуа Нова Гвинея, където „мери“ означава жена, но има игра на думи и би могло да означава Света Дева Мария. В Папуа около70 % от жените са били изнасилени или малтретирани, бити, рязани, някои изгаряни живи защото са обявени за вещици. Там е въпрос на мъжко достойнство, по същия начин както един sicario трябва да убие, за да докаже себе си, по същият начин в Папуа трябва да изнасилиш жена, за да докажеш, че си мъж и закона не предвижда никакво наказание. Получих фотографиите на Влад Сокин, проучихме проблема и решихме да ги публикуваме в книга. Изпратихме прес съобщението до различни редактори и женски организации на Обединените нации. За тях това беше нещо ново. Фотографът беше влязъл много надълбоко, беше истински силен проект. От ООН взеха неговия проект и с фотографиите направиха образователна кампания и пътуваща изложба в цялата страна. Когато кампанията тръгна жените, жертви на насилието започнаха да добиват кураж и да заявяват публично : аз бях изнасилена, синът ми ми отряза пръстите, мъжа ми ме промуши с нажежено желязо. Получи се една верижна реакция, страната се вдигна и се стигна до там, че година по-късно, през ноември 2013, впоследствие публикуването на тази книга и силната кампания на ООН беше променен закона в Папуа. И сега в момента е така, изнасилваш жена, отиваш в затвора. Както трябва да бъде. Премиерата на книгата се състоя в парламента на Папуа Нова Гвинея в присъствие на министър председателя и беше отчетено като голям успех за тях, а за нас е голяма гордост, че помогнахме. Мисля, че е важно!

Crying Meri ©Vlad-Sokhin/Fotoevidence

Crying Meri ©Vlad-Sokhin/Fotoevidence

Crying Meri ©Vlad-Sokhin/Fotoevidence

Crying Meri ©Vlad-Sokhin/Fotoevidence

Crying Meri ©Vlad-Sokhin/Fotoevidence

Crying Meri ©Vlad-Sokhin/Fotoevidence

 В България преобладава мнението, че на Запад всичко е лесно. Какви трудности срещна ти, поставяйки ново начало в Ню Йорк? И имаше ли неща, които се случваха с лекота?

 Ами на „запад“ не става много лесно. Мисля, че става трудно. Ако решиш да вървиш по своя път. Когато заминах си мислех, че портфолиото, с което отивам, с всички тези войни, протести и революции, които съм снимала ще ми помогне да намеря лесно работа. Оказа се, че на улиците на Ню Йорк има 10 000 фотографа на свободна практика, които имат подобно или по-добро портфолио и се опитват да намерят работа. Просто няма как да стане. Копирах изложбени копия за музеи, за да изкарвам пари. Работих и в цветарски магазин, където аранжирах букети. Излъгах, че съм професионален дизайнер на букети и те ме взеха на работа за 7 долара на час. Помолиха ме да направя няколко букета, които не станаха лоши и собственикът ме остави на работа. След десетина дни реших, че е по-добре да се фокусирам във фотографията макар и да не изкарвах пари, ако исках да следвам пътя си. Да вървя в првилната посока. Казах на собственика – „Пиер аз искам да ти призная нещо, не съм професионален дизайнер на букети”, а той ми каза, че знае това. Беше хубаво, че ми даде възможност все пак. След това намерих агенция, която да ме представя. Но отне време. Не може ей така да кацнеш и всичко да се подреди. Може би не съм достатъчно добра, че веднага да ме приемат и да стане нещо изключително. Извървях един път, който много хора изминават, но не се предадох, останах вярна на фотографията. Можех да избера нещо друго, но реших да продължа с това. И така стигнах до ФотоЕвиденс. Сега вече имам време да правя и свои собствени фотографски проекти. Щастлива съм с това, което правя.

До 30.07 във всички зали на Червената къща-Център за култура и дебат могат да бъдат разгледани 5те изложби на четиримата финалисти – Таня Хабжуга, Валерио Биспури, Реджина Монфорт, Фернандо Морелес и наградения участник в конкурса FotoEvidence Book Award от 2014 – Маджит Саеди. В Пловдив беше показана колекцията от 2013. Какъв е характерът на този конкурс и кой участва в него.

 Всяка година ние даваме наградата FotoEvidence Book Award. Конкурсът стартира в края на ноември и свършва средата на януари. Фотографите ни изпращат дългосрочни проекти, над които са работили и които са свързани с нарушени човешки права. Имаме международно жури, често редактори от Time или Newsweek, New York Times, от различни медии, организациии агенции. Един фотограф бива отличен с наградата и ние издаваме книга с неговия проект. В последствие я разпространяваме и много от тези книги се включват в кампании на организации с отношение към проблема засегнат във фото албума. Сега подготвяме една книга, която е за Палестина на Таня Хабжуга, как след почти 50 годишна окупация палестинците продължават да живеят и да се веселят и да намират радост в дребните неща на живота. Този проект взе наградата на World Press Photo миналата година. Казва сеОкупирани удоволствия”. Другата книга, над която работим в момента е The Unravelling: Central African Republic на Маркус Близдейл, който е работил там 13 години. Повечето проекти, които сме издавали са работени с години, години. Няма такова нещо като отиваш да снимаш събитие и имаш сериозен, дълбок проект. Няма! Трябва много време, наистина да опознаеш проблема, да знаеш за какво става дума във всяко едно отношение. Така че когато отидеш на мястото наистина да разбираш хората, за да си максимално искрен и максимално точен в това, което правиш.

Разглеждайки изложбите на Валерио Биспури не можех да си обясня как го е направил. За десет години да посетиш 74 затвора в Южна Америка. Как го правят всички тези фотографи? Как се подготвят преди да започнат реализацията на проектите си.

Интересното е, че повечето от фотографите, които работят над социални теми започват със свои собствени средства. Това са хора, които са изключително посветени на това, което правят. Не само на фотографията но и на идеята за търсене на справедливост. Повечето от тях започват сами и в последствие намират организации, които им помагат и финансират. Те вкарват изключително много усилия в това да се подготвят преди да тръгнат да снимат. Аз съм говорила с няколко колеги, фотографи тук по въпроса защо в България не е познат термина дългосрочен проект. А те ми отговарят : „Ами кой ще ми плаща?”. Ами ако е нещо такова, което наистина те вълнува и го искаш, си струва да започнеш сам, малко по малко, няколко дни на месец след месец пак и така… Струва си.

Как се готвиш ти? Преди три дни откри самостоятелна си изложба „И той дойде на бял кон”.

He Came on a White Horse ©Svetlana Bachevanova

He Came on a White Horse ©Svetlana Bachevanova

„Той дойде на бял кон” е история за калайджиите в България. Темата ме заинтригува още по времето когато работех като шеф на фотографите в БТА. Имахме 16 кореспонденти из цялата страна и те ни изпращаха фотографии всеки ден, които вкарвахме в новините. Правеше ми впечатление, че всяка година по едно и също време получавах от двама фотографи почти едни и същи снимки, на които пишеше „Пазар на булки”. Имаше нещо противно само като видиш снимките. Текстовете бяха повърхностни и евтини. Снимките бяха винаги едни и същи. Крещящо облечени жени, грозно гримирани, танцуващи върху кола.

He Came on a White Horse ©Svetlana Bachevanova

He Came on a White Horse ©Svetlana Bachevanova

Те винаги споменаваха суми като 30 000, 50 000 лева дадени от семейството на младежа на бащата на младото момиче, взето за булка и съответно точно така излизаха във вестниците. И хората говорят-„ абе циганска работа”. Казвах си, че това надали е точно така и че има нещо, което ние не знаем. Вече бях заминала за Бруклин, когато започнах да чета по темата и попаднах на проучването на Алексей Пампоров, антрополог, преподавател в университета, който работи и за Отворено общество. Той е посветил години от живота си да следва калайджиите и да научи всичко за тяхната култура. Реших да му пиша. Той беше много мил и ми изпрати целия си труд, всичко, което беше написал по темата. Започнах от там, изчетох материалите и вече бях много по-подготвена за какво става дума. Следващото беше да намеря хората, които да ме допуснат да чуя историите им. От шест години работя върху това. Намерих хора, които ме приеха в къщите си, момичета които ми споделиха мечтите и болките си.

He Came on a White Horse ©Svetlana Bachevanova

He Came on a White Horse ©Svetlana Bachevanova

Станахме приятели, спах в домовете им, пътувах с тях. Исках да направя тази изложба точно тук, точно в България, защото разказва за една култура, за която ние нищо не знаем, а е в нашата държава. На откриването дойдоха хора от медиите и казаха: „Ах колко интересно, ние никога не сме знаели за това”. А за пазара на булки знаете ли? –„ Е да знаем”. В крайна сметка изложбата имаше и малко образователен характер. Цялата тази омраза, която върви срещу циганите в страната ни ми се струва невероятна. Ами колко човека сме ние? Седем милиона. И се мразим помежду си. Една група мрази друга, тя пък мрази трета. Тази омраза към циганите е толкова насъсквана от медиите, които би трябвало да помагат за някакво културно и етническо разбирателство. Защото не е нормално, не е цивилизовано. Това е 21 век. Аз съм сигурна че има проблеми, но те трябва да се решават от държавата, а не по съседски и с оръжие. Колко е демократична една държава може да се познае по отношението, което съществува към малцинствата.

След два дни заминаваш на Фотографските срещи в Арл. Поканена си като рецензент в организираното портфолио ревю. Ти си участвала в много в такива събития и като фотограф и като рецензент. Би ли ни разказала какво представляват тези събития. Как трябва да отиде един фотограф на такава среща и трябва ли да се среща само с рецензент, който е специалист в жанра, в който той работи или би му било от полза да се среща и с други специалисти.

Фотограф, които възнамерява да предстви работата си, трябва да организира максимално много срещи с колкото може повече рецензенти, които са поканени да правят портфолио ревю. Трябва да е много добре подготвен и с много добре оформено портфолио. Добре изкопирано, с добър дизайн. Това прави много силно впечатление, това е първото нещо, което виждаш и разбираш какъв човек имаш насреща си. Трябва да има ясно подготвена история: Защо е избрал да работи над този проект, как възнамерява да работи по него и каква е целта на историята, която разказва.

Как трябва да изглежда портфолиото, което носиш ?

Във времето на дигиталната фотография повечето фотографи правят презентации те си на лаптоп, на който портфолиото им е оформено като PDF документ. Снимките са подредени по начин, по който разкават историята най-добре, има и обясняващ текст както и текстове под снимките. Други, които снимат на филм показват папка в която фотографиите са тематично наредени. Целта е, работата която искаш да покажеш да е добре организирана, за да можеш в рамките на 20-те минути, които имаш, да улесниш рецензента, да има време да прочете текста, да разгледа снимките и да проведете разговор.

Ти за трета поредна година си партньор на Фотографска академия в организирането на Месец на фотографията. Каква е твоята мотивация да помагаш в организирането на събитието?

Каква може да бъде? Това е България! Случи се така, че през последните години натрупах опит. И ако мога с това, което знам  да помогна на нещо хубаво, го правя. Аз смятам, че това, което Фотографска академия прави с помощта на всички свои партньори е невероятно, просто е невероятно и  съм сигурна, че ще става все по-добро и по-добро всяка следваща година. Ето дори днес излезе публикация за събитието във френското списание L’Oeil de la Photographie. За първи път публикуват нещо за фотографията в България. Когато аз говорих с тях и им казах, че има Месец на фотографията в София. Те казаха: Фотографско събитие в София?! Те не знаеха. Не бяха чували за Месец на фотографията в София. Но сега попадна в списанието и в бъдеще ще знаят, че го има. Фотографията ще излезе навън. Всеки човек има нужда да му се случи нещо добро. Да излезе информация за неговата работа. Това е хубаво.

Преди няколко дни попаднах на пост на твоята страница във Фейсбук. Ти беше публикувала съвет, който Себастиао Салгадо дава на младите фотографи и той буквално звучеше така: „Ако сте млад и имате времето: Отидете и учете! Учете антропология, социология, икономика, геополитика. Учете, за да сте способни да разберете какво снимате всъщност. Какво можете да снимате и какво трябва да фотографирате.” Би ли допълнила нещо към този съвет към младите фотографи?

 Няма какво да допълня! Това да подготвиш себе си е от изключително значение за бъдещ проект. Не може да отидеш някъде да работиш без да познаваш културата на това място. Без да знаеш каква е политиката и каква е историята. Зад всеки конфликт се крие политически или финансов проблем. Например докато работех с калайджиите аз научих, че те са отделен клан от циганите, че имат собствен език, който не е голям, около 400 думи, но го говорят. Всеки от тях работи. Те имат пари. И спазват традиции, чиито корени са далече в българската култура. Ние отдавна сме ги забравили, но те ги спазват. Ако знаеш всичко това и отидеш да снимаш, тогава ще се поколебаеш да наречеш това „пазар на булки”, ще търсиш подходи да го разбереш и снимката ти ще бъде различна и текста под снимката ти ще бъде различен.И разбирането на хората, които го четат ще е различно.

 

Разговорът ни се случи на 03.07.2015 в кафе-галерията на Фотосинтезис арт център.

 

nadia-svetlana

Svetlana Bachevanova and Nadezhda Pavlova/03.07.2015 Photosynthesis Art center ©Emanuil Treyman

 

 

 

e-zero

e-zero

InstaCam_2015-05-06_04-43-06-PM

текст: Надежда Павлова

фотографии: Галя Йотова, Надежда Шипкова, Цвета Убчева, Надежда Павлова

 

e-zero from Nadezhda Pavlova on Vimeo.

„Здравейте, изпращам ви няколко карти как да стигнете до къщата в Ковачевци. Носете си удобни обувки сигурно ще походим пеша, четка за рисуване, с която да нанасяте лепило, макетен нож и метална линия. Може би ако си носите лаптоп също ще е от полза. При проблем по пътя звънкайте. Посоката от София е към Перник, следвате пътя към Радомир, преди да го стигнете завивате надясно към Батановци. В центъра на Батановци завивате наляво към Ковачевци. Минавате през Черна гора, Лесковец, Косача. След Косача стигате до плато, от което се вижда язовира и преди да стигнете Ковачевци завийте рязко наляво. Ориентир са две лимонено жълти къщи. Движете се само направо и следвайте картата, която ви изпращам. От главния път до селището има около 3 мин. Къщата се намира на брега на язовира. Има паркинг. Поздрав и до скоро!”

 

Темата на срещата: Снимане, редактиране и създаване на фотографска поредица. Изработване на макет за фотокнига – 02-06.05.2015

Мястото: язовир Пчелина /известен още като яз. Лобош/

04-05-26-17-DSC_0794

Под повърхността на язовира, през седемдесетте години на миналия век, потопили селото Пчелинци. Още има хора, които си спомнят игрите по неговите улиците. Има и криминални хроники. За удавени млади мъже, подводни църкви и пернишките водолази. Те са героите намерили алуминиевата ламарина, от която Галя Йотова направи здравите метални хватки приютили нашата фотокнига. Книгата надписахме с интелигентно мастило от шикалки, изработено по древна технология, известна само на Сава Стоименов. Той прекръсти нашия уъркшоп на симпозиум и внесе древногръцки смисъл в пиршеството от идеи, мисли и споделени спомени. Да документира усещането си за мястото беше задачата на всеки от нас. Сам, без да се влияе от другите. Блатни стъпки, кална рокля, хаотични траектории на вечерни мухи, неподвижни точки от попови лъжички, каменни орли, катастрофирал парапланерист, избелели снимки на голи жени от /събота, 8 Януари 2000 г./, кални портрети нарисувани от дъжда по варосаните стени на изоставени селски къщи, странни срещи с живии други същества и още по странни със знаци, които са оставили са част от снимките подредени в изненадваща поредица по страниците на книгата. Границите между чисто документиране и материализиране на усещането ни за място са допълнително размити от акрилното лепило, използвано за залепване на фотографиите. И застиналите вълни по хартията не са случайни, те представляват амплитуда на вероятността за нашето присъствие в тихия свят на e-zero.

Книгата може да разгледате тук: https://vimeo.com/127099284

Участват:

Галя Йотова – във водата, по скалите и браздите,

Цвета Убчева – зад орлите и в мъглите,

Надежда Шипкова – със скъпоценна шнола в косите,

Надежда Павлова – с водно колело по вълните.

 

Техническа и морална подкрепа: Михаил Койчев, Сава Стоименов, Емо Трейман, Юри Трейман

 

Събитието беше организирано по идея на Надежда Павлова и Фотосинтезис Арт център.

СЛУЧАЙНА СРЕЩА НА КАШОН КАРТОФИ, АНГЕЛИ И РЕТРО ВЛАК

СЛУЧАЙНА СРЕЩА НА КАШОН КАРТОФИ, АНГЕЛИ И РЕТРО ВЛАК

©Надежда Павлова

©Надежда Павлова

03_OLI0176

Наскоро попаднах на тази много поучителна история и реших да я споделя:

„Един човек пристигнал в Рая. Любезен ангел-гид му показал три различни секции. Секцията за получаване на молбите отправени от хората към Бог била много натоварена. Втората секция за изпращане на божията милост и благословии към хората, също. Но в третата, предназначена за получаване на признание и обратна връзка, седял бездейно само един ангел. На въпроса на посетителя защо в нея е тъй пусто, получил отговор, че след като хората получат това, което са пожелали, рядко някой изпраща потвърждение или благодарност.”

Опитах се да си представя ако има четвърта секция, предназначена за получаване на снимки от посещения и срещи, сигурно няма да има ангел изобщо.

Замисляли ли сте се колко много хора са заставали пред обектива ви, познати и непознати, готови да споделят с вас настроението и личната си история и колко от направените от вас снимки са стигали до тях. Някои може би все още очакват запечатаните мигове, които сте им обещали. Вероятно в прашната ви очукана от път фотографска чанта все още се намират омачканите листчета с техни адреси и дори бихте могли да свържете имената им с лицата от вашите архиви. Може би за вас те вече нямат значение, но си помислете колко радост и хубави спомени биха донесли на онези хора.

Преди години получих ценен урок от една триградска баба. Снимах я рано сутринта на Великден през 2003 година. Тя събуди семейството си, за да я снимам с всички. Написа ми адреса си на мазно от козунаци парче вестник. Сложих го в чантата си с обичайното, много типично, за фотографите обещание да изпратя снимките скоро. Трябва да беше минало много време, когато намерих нейния адрес в купчината с други адреси и имена на хора, снимани от мен. Почувствах голямо неудобство. Изрових филмите със снимки от Триград. Изкопирах ги и ги изпратих. След около месец получих покана за колет. В пощата ми казаха, че едва ли ще мога да взема пратката сама. Колетът се оказа огромен кашон с подател от Триград, а съдържанието картофи. Спомних, че докато снимах бабката споделих колко са ми вкусни триградските картофи. И тя си беше спомнила.

През 2008 година участвах в пленер с ретро влак от гара Септември до Велинград. Машинистите на парния локомотив бяха весели и недоверчиви хора. На моите обещания, че ще им изпратя снимки се шегуваха, че ще съм първата, ако наистина се случи. Споделиха, че са имали десетки такива събития, снимани са хиляди пъти от стотици фотографи и съответно са получавали стотици обещания, но нито една снимка. Те разбира се не знаеха, за урока, който бях научила от „един кашон с картофи”. Още в деня на завръщането си изпратих диск с 300 снимки по локомотив от гара София за гара Септември.

©Надежда Павлова

©Надежда Павлова

Всяка година си правят календар от снимките ми, канят мен и семейството ми на техни сбирки и винаги ми се обаждат за Коледа. Дори сега когато част от тях вече не работят в БДЖ.

През лятото на 2009 ми се обадиха, че ще правят пробно пътуване с парния локомотив и ретро вагоните. Поканиха ме да заведа децата си и деца на приятели. Отидох със седем деца. Снимах ги за спомен. Тези снимки спечелиха много награди, а децата, някои от тях вече млади мъже, все още си спомнят малките гари, дървените вагони и наденицата печена на лопата в пещта на локомотива.

Вероятно и вие имате такива истории. Но ако нямате, извадете смачканите визитки и листчета с адреси от чантата си и изпратете снимките. Едва ли ще получите кашон с картофи или покана за вълшебно пътуване с парен локомотив. На първо време ще получите подарък, за който не сте и подозирали. Усещането, че сте зарадвали някой, който ще си спомня за вашата среща. Не ви препоръчвам да се заседявате в секцията за признание и обратна връзка. Вече знаете, че там е малко пусто. Но изпратените от вас фотографии със сигурност са в портфейли, албуми и рамки.

16.04.2015

 

©Надежда Павлова

©Надежда Павлова

 

 

ПРОФЕСИЯ КУРАТОР

„Когато човек не мисли достатъчно за другите,

прекалено се вторачва в себе си, госпожице Кора.”

Ромен Гари

 SELFIEka - кураторски проект на Надежда Павлова

Сигурно и на вас се е случвало щом застанете пред плакат с думата „куратор” изписана на него, приятелят до вас да ви сръчка в ребрата, да се хили многозначително и да повтаря „куратор, куратор, знам ги аз тия…” , „Абе кво е това куратор? А има ли почва у нас?”, „Както са написали куратор можеха да напишат и вентилатор и…” И изобщо броят на коментарите по въпроса далеч надхвърля броя на кураторите.

При първа справка в речника, куратор (на латински: curator, от curāre, curo – наглеждам, грижа се за, лекувам) е човек, който наблюдава хода на дадена работа, процес.

Но какво би следвало да правите ако сте куратор?

Куратор означава „да се грижиш” и това ще правите. Работата на куратора е не просто да се грижи за колекциите и изложбите, но на първо време да ги създава.

Вие трябва да присъствате на всеки етап, от самото начало на събиране на творбите, описването им, оформянето и подготовката им, до излагането им пред публика.

Бихте могли да специализирате нещо конкретно или пък да се занимавате с всичко. Спецификата на вашата работа ще зависи от изложбата, която готвите, от работодателя ви или дейността на организацията, за която работите:

  • Планирате, организирате и представяте изложби;
  • Откупувате творби(уменията да преговаряте ще са от полза, но у нас единствено уменията на вълшебник биха ви осигурили бюджет да го правите);
  • Организирате реставрации;
  • Проучвате артефакти;
  • Описвате творби и предмети от изложби;
  • Занимавате се със запитвания от граждани и специалисти;
  • Проучвате за нови попълнения към колекцията;
  • Полагате грижи за най-доброто съхранение на произведенията от колекциите;
  • Пишете статии за публикации в интернет пространството и за отпечатване на материали популяризиращи събитието ви;
  • Наемате и обучавате персонал;
  • Подготвяте бюджет за събития;

 

  • Търсите финансиране.

Разбира се това би следвало да правите ако работите в Tate Modern или Smithsonian.

Надежда Павлова ©Мария Димитрова

Надежда Павлова ©Мария Димитрова

У нас кураторите работят с бюджети гравитиращи около кръглата нула, а творците, които все още по необясними причини продължават да творят, се радват на редки откупки и за минимални средства.

Все пак тази професия е позната и у нас. В българския език думата се използва най-често в областта на изкуството. Кураторите са хора, които се грижат за съхраняване, излагане и изучаване на сбирки от образци на културното наследство.

„Кураторът е не просто технически организатор на изложба, музейна експозиция или артистичен проект, но в известна степен е и съавтор, тъй като именно той определя актуалността на дадена тема, активно сътрудничи с авторите, като им помага да осъществят своите идеи и проект – дотолкова, че «общо взето кураторската дейност е принципно друга форма на авторство в изкуството».

©Цецо Мирчев

Откриване на изложбата SELFIEka - кураторски проект на Надежда Павлова ©Цецо Мирчев

Откриване на изложбата SELFIEka – кураторски проект на Надежда Павлова ©Цецо Мирчев

Имената на участниците в изложбата SELFIEka ©Цецо Мирчев

Имената на участниците в изложбата SELFIEka ©Цецо Мирчев

В съвременното изкуство кураторът често е организатор на художествения процес в рамките на конкретен проект. Той създава общата концепция на проекта, разработва стратегията на неговото развитие, кани артисти за избраната идея и осигурява условия за представяне на проекта в определен вид – публикации, изложби и др. Съставя бюджет и намира финасиране.”

Разбира се, често се дискутира, дали не би могло да се използва друга и „българска” дума. Вероятно поради трудностите, които хората с тази професия срещат в България, „българската” дума все още не е открита. Във френския език се използва думата commissaire, в испанския comisario, но и тази дума не е много удобна, нали!? Забелязва се известна липса на удобни думи в българския език, описващи работата на хора занимаващи се с изкуство или полагащи грижа за изкуството на другите. Затова използваме вносни…

24.03.2015

Надежда Павлова

 

 

 

 

 

The PhotoBookMuseum

ЧЕРНАТА КУТИЯ

The PBM Catalog

The PBM Catalog

Черна кутия, кадифена на докосване, подобна на умален транспортен контейнер привлече вниманието ми сред многото материали, които Тина Шелхорн /куратор и галерист от Кьолн/, гост на Международните фотографски срещи в Пловдив, постави до себе си. За разлика от обичайните черни кутии изполвани в науката и техниката, където съдържанието е неизвестно и интерес представляват само входа и изхода, в тази, надиплени като географски пътни карти, всяка с уникален дизайн, бяха презентациите на изложбите от програмата на The_PBM (The PhotoBookMuseum) в Кьолн.

The_PBM се реализира по инициатива на Маркус Шаден(Schaden.com Foundation). Шаден е с богат опит като собственик на книжарници, издател, куратор, преподавател и член на няколко журита за насърчаване издаването на фотокниги, решил, че е време да бъде създадена институция, посветена на фотокнигата.

Маркус Шаден The PBM Opening ©Daniel Zakharov

Маркус Шаден The PBM Opening ©Daniel Zakharov

The PBM Opening ©Daniel Zakharov

The PBM Opening ©Daniel Zakharov

Професионалисти от цял свят са работили месеци в подготовка на събитието. Началната дата е 19.08.2014, за да съвпадне със 175–тата годишнина от откриването на фотографията.

През последните десет години са публикувани повече фотокниги отколкото за 165–те предходни години, взети заедно. Мартин Пар и много други колекционери ги събират като редки находки, а музеите за съвременно изкуство ги добавят към колекциите си.

Фотокнигата бързо се утвърди като основно средство за себеизразяване във фотографията. Тази медия е претърпяла множество трансформации от обикновен начин за разпространение на знание до автономна форма на изкуство. Според организаторите, едно ново поколение от фотографи, куратори, изкуствоведи, колекционери и издатели припознават в нея вид визуално Есперанто. Съвременен фотографски фестивал без секция за фотокниги става немислим. Музеите също и обръщат внимание. Tate Modern в Лондон, Музея за изящни изкуства в Хюстън, Европейската къща на фотографията в Париж и др., откупуват колекции от фотокниги, за да са в крак с времето и развитието на съвременната визуална култура. И въпреки, че от десетилетия фотографски колекции са част от придобивките на музеите, към днешна дата няма музей посветен изцяло на фотокнигата.

Идеята на Маркус Шаден е The_PhotoBookMuseum да промени това, като организира събитие с продължителност 43 дни в индустриалното пространство Carlswerk/бивш завод за кабели/ с площ около 4000 кв.м. 25 изложби разположени в транспортни контейнери всяка, илюстрират голямото разнообразие от стилове и съдържание на фотокниги от цял свят. Изложбите показват работата на Мартин Пар и Джери Баджер, Ханс Юрген Раабе, ЦзянДжиан, Доминик Дарбоа, Карлос Споторно, Кристина де Мидел, ОливърЗибер, Стивън Джил, Дейвид Алън Харви, Рикардо Касес, Даян и Ед Темпълтън, Али Таптик, Каролин Дрейк, Тодд Хайдо и Андреа Дифенбах. Показана е и огромна колекция от над 70 книги на Дейдо Морияма.
Думите са на Ерик Кесселс -куратор, директор на KesselsKramer Publishing, Холандия и организатор на Photobook Award Kassel. Колекция подбрани фотокниги от този фестивал е предоставена на публиката в Кьолн. Свободния достъп до експонатите е приоритет на организаторите на The_PBM. Посетителите са окуражавани да вземат книгите в ръка, за да усетят хартията и да ги разлистят със свое темпо. По този начин биха схванали по-точно намеренията на фотографа.
Фотокнигите могат да бъдат нещо комплексно. Те са много повече от албум със снимки. Те са артистично послание. Редакторът прави селекцията и поредността на кадрите, техния размер и подредба. Също от голямо значение е комбинацията от шрифтове, графични елементи, хартия, подвързване и корица. Веднъж отпечатана фотокнигата не може да бъде променена. Изложбата от друга страна, може да се модифицирана след откриването или при преместването в друга галерия. Кураторите ценят тази гъвкавост, авторите не. За тях фотокнигата е гаранция, че авторското им послание ще остане непроменено, винаги и нявсякъде, където книгата им се разлиства. Също така е по-просто и евтино за книгата да пътува в сравнение с една изложба. От тази гледна точка фотокнигата може да се разглежда сама по себе си и като пътуваща изложба.
Идеята на организаторите на The PhotoBookMuseumе като следваща стъпка музеят да има карго версия готова за път през пролетта на 2015, разположена в контейнери за транспортиране.
Пътуващ музей с най-артистичните „пътнически карти” разположени в черната кутия от началото, а всъщност каталог на събитието.
http://thephotobookmuseum.com/de/museum
Надежда Павлова
09.11.2014
Фотографии:   Волфганг Цурборн (Wolfgang Zurborn)

Даниел Закаров (Daniel Zakharov)

ЗА ФОТОКНИГАТА С ЛЮБОВ

За фотокнигата с любов

Quan Shen на Тома Совин личен подарък от автора

Quan Shen на Тома Совин личен подарък от автора

Ако доскоро фотокнигата представляваше най-хубавите ви снимки подредени в албум, то напоследък визията и съдържанието и много се промени. През последните години авторите полагат повече усилия да реализрат своите проекти под формата на фотокниги отколкото като изложби. За разлика от творбите, предлагани за продажба на твърде високи цени в галериите, фотокнигите могат да бъдат закупени на приемлива цена, лесно да бъдат пренасяни и съхранявани и най-вече може да държите в ръцете си нещо създадено от иначе недостъпни автори.

Възможността да бъде представена история или тема на сравнително голям брой страници премахва ограниченията и позволява авторът да разгърне идеята си, както в образи така и с текстове, рисунки, документи. Идеята, че това произведение ще бъде разглеждано от необезпокояван зрител създава пряка и по-интимна връзка с автора му и се явява като допълнение към вече посетена изложба.

На щандовете на известни издателства започват да се появяват изключително любопитни издания. Фотокнигата се превръща в обект създаден от въображението на автори и дизайнери, различен от очакванията на публиката, изненадващ със своята необичайност. Всяка с различна тема, формат, хартия и начин на разгръщане.

За издаването на подобна фотокнига вече не е достъчно да бъдете само добър фотограф. Много от авторите прекарват години в набиране на информация, срещи и снимане. Понякога дори не е необходимо да сте фотограф. Популярност набират куратори, колекциониращи фотографии, изхвърлени, предлагани на разпродажби или преотстъпвани безвъзмездно. Тяхната работа се състои в подреждането и издаването на печатното произведение.

Пример за това са двете книги на Тома Совин – „Beijing Silvermine” и “Quanshen”, издадени от The Archive of Modern Conflict. „Beijing Silvermine” представлява пет кутийки всяка съдържаща хармоника от картонени рамки, в които са поставени малкоформатни снимки, изкопирани от изхвърлени филми, които авторът е изкупил от китайски прекупвач. Всяка от книжките е с различен цвят и съдържа фотографии на различна тема от китайската действителност в периода 1985 – 2005. „Beijing Silvermine” беше номинирана за най-добра фотокнига на фестивала в Арл и за най-добра първа фотокнига от Фондация Aperture през 2013. Второто му издание „QUANSHEN” предствлява ветрило от черни картонени ленти, с реално репродуцирани портрети с размер два на седем инча, закупени от битаци и разпродажби в различни части на Китай. Любопитно изглеждат и грижливо сканираните и отпечатани гърбове на снимките. Репродукциите предлагат на зрителя финни детайли като гънки, петна, избледнели надписи, обезцветяване, запазени бели декоративно изрязани ръбове. И макар позите на заснетите хора да са статични, начина на отпечатване носи усещане за триизмерност.

Beijing Silvermine по време на изложението PARIS PHOTO 2013

Beijing Silvermine по време на изложението PARIS PHOTO 2013

Наградата на Фондация Aperture за 2013 спечели книгата на Росанджела Рено с причудливото заглавие A01 [COD. 19.1.1.43] – A27 [S|COD.23]. Книгата включва фотографирани останки в кутиите с тези номера, съдържали оригинални фотографии на бразилския фотограф Аугусто Малта, постепенно откраднати от кметството в Рио де Жанейро. Разкъсани корици от албуми, номерца, връзки, оризова хартия…са обектите, които авторката е заснела. Рено работи за Института Морейра Салес създаден за съхраняване на фотографии регистриращи развитието на градовете в Бразилия.

 

A01 [COD. 19.1.1.43] - A27 [S|COD.23] на Росанджела Рено

A01 [COD. 19.1.1.43] – A27 [S|COD.23] на Росанджела Рено

Естествено фотографските музеи имат свои отдели за фотокниги. Някои притежават завидно богати колекции. Техни комисари пътуват по всички фестивали, за да ги поддържат актуални.

 

Закупуването и следенето на пазара за фотокниги създава кръг и от почитатели познаващи спецификата и авторите, а често познаващи се и един друг.

Кристина де Мидел, станала известна със своята книга „Афронавти”, споделя, че издаването на фотокнига, особенно когато авторът я издава сам и в малък тираж, не носи финасов резултат, но позволява творбите да достигнат до повече хора, респективно води до популярност на автора сред професионалистите и до възможност да реализира свои нови проекти.

Книгата, донесла световна слава на Кристина представлява документиране на фантастичните образи, които авторката си представя след като попада на материали за космическа програма на Замбия създадена през 1969 година. Иронична и естетска реализация с невероятно чувство за хумор. Книгата е номинирана за Deutsche Börse Photography Prize 2013и през последната една година фотографиите са показани в 25 изложби по цял свят.

"Афронавти" на Кристина де Миддел  снимка на копие от автора

“Афронавти” на Кристина де Миддел снимка на копие от автора

В периода 19-23 юни тази година имах шанс да се включа в майстоски клас “Снимане, редактиране и създаване на фотокниги с Кристина де Миддел и Рикардо Касес”, в град Мазури, Индия, по покана на EMAHO Magazine и IED Madrid. Избраната от Кристина тема беше „Документиране на фантазиите” и по нейна идея снимахме “къща на призраци”. Редактирахме и създадохме фотокнига със заглавие „Devdar Woods Manic”…

Повече за това в следващия брой…

Тук бих искала сърдечно да благодаря на Петрос и Светлана от Фотосинтезис, с чиято подкрепа станах част от това изключително вълнуващо за мен преживяване.

 

Фотографии: Надежда Павлова

  1. Quan Shen на Тома Совин личен подарък от автора
  2. Beijing Silvermine по време на изложението PARIS PHOTO 2013
  3. A01 [COD. 19.1.1.43] – A27 [S|COD.23]на Росанджела Рено
  4. Афронавти на Кристина де Миддел снимка на копие от автора

 

SNOW video/2012

СНЯГ/2012

INSIDE

Престижна галерия, европейски град…заключен сте в празна бяла стая със стол и малък телевизор монтиран на тавана. Зад стъклената врата, през която сте влязъл, за да задоволите любопитството си и тя коварно се е самозаключила зад вас, втренчено се взират другите посетители. Паниката бавно ви обзема, но не и позволявате да ви злепостави пред публиката. Мислите си: „ Това е просто изложба, аз само разглеждам…., но как да изляза оттук???”.

Намирате се вътре в творбата „Инсталация на преживяването” на Валя Фетисов/р.1989, живее и работи в Москва/.

Изложбата е „INSIDE” в Пале де Токио, Париж – 20.10.2014 – 11.01.2015

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

„INSIDE” дава на посетителя неповторимо изживяване, рисковано пътуване навътре в себе си, на което изложбената площ е физическо пространство и метафора.

Одисеята – както физическа, така и психическа – е покана за разходка в пространство, преобразено от артистите така, че от една инсталация към друга, от един етаж към друг, посетителят навлиза все дълбоко в неочаквани преживявания, които творбите предлагат.

NUMEN-For-use

Още на входа зрителят се приканва да свали тежестта на обувките си, да изкачи вита метална стълба и да пропълзи, извърви и приплъзне тунелите на лабиринтообразна паяжина висяща от колоните във фоаето на сградата. Направена изцяло от хиляди метри прозрачен скоч, тази монументална творба носи името „За употреба” и нейни автори са групата НУМЕН /Свен Йонке – Берлин, Кристоф Кацлер – Виена и Никола Раделикович – Загреб/. Най-смелите имат възможността да проникнат в тази защитна матрица, пътуването през която е първия етап в изследването на вътрешно пространство, толкова физическо колкото и ментално.

Финалът на творбата е пред входа на главната експозиция. За да влезе там посетителят трябва смело да пристъпи в мистериозна гора, изработена от Ева Йоспин(р.1975, Париж). Гората като въплъщение на неопитомената природа, но най-вече свързвана със създаването на препятствия в традиционните приказки, едновременно пагубна и първична.

EVA-JOSPIN-Forest

EVA-JOSPIN-Forest

Ева Йоспин работи с картон, за да създаде обем и перспектива, провокативни барелефи. Усърдния процес на рязане, монтаж и напластяване, съчетан с елемент на сила в жестовете й дават възможност за обособяването на гъста, деликатна и мистериозна гора. Авторката е реализирала творба, съчетаваща в себе си силата на началото и последващото потапяне. Всичко това изработено от познат банален материал лишен от присъщи естетически качества.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Веднъж прекосил тайнствената гора, зрителят попада в центъра на видео инсталацията „Звуци изпод земята”. На екрана динамично се сменят общи планове на голям мъжки хор от пенсионирани миньори, разположен сред пуст пейзаж или детайли от лицата на хористите. Гласовете им възпроизвеждат звуци от мините, в които някога са работили.

MIKHAIL-KARIKIS-URIEL-ORLOW-Sounds-from-beneath

Следва „Диагонална секция” една илюзия създадена специално за това пространство от Марсиус Галан(р.1972, Сао Пауло), която дава на зрителя възможност да премине през стъкло. Творба елегантна и семпла, представляваща символично препятствие – на пръв поглед непреодолимо – което само най-храбрите или най-безразсъдните ще успеят да преодолеят. Артистът предлага игра за възприятията в обкръжаващото пространство. Намерението е да измами разума; творбата сякаш се дематериализира пред очите на зрителя, когато превъзмогне страха си или не овладее любопитството си.

MARCIUS-GALAN-Secao-diagonal

Няколко крачки и се озовате сред внушителен стенопис. Тези рисунки с молив носят един спонтанен и продължителен жест, те са постоянен диалог между интуицията на артиста и неговата воля. Посетителят би могъл да схване идеята, избирайки интуитивен подход при който пейзажа се разкрива малко по малко пред очите му. Магични и деликатни стенните рисунки на Марк Котюрие(р.1946, Париж) предразполагат към съзерцаване, отдаване и подсещат, че поезията съществува във всеки един от нас , далеч от реалността.

MARC-COUTURIER-Wall-drawing

Различните творби предизвикват изненада, шок, тревога, страх, ужас, желание, удоволствие, дълбоко естетическо преживвяване, приковават вниманието и не позволяват на посетителя да ускори темпо.

Захвърлен чаршаф на земята се оказва скулптура от мрамор, космато туловище на мечка е приютявало в продължение на 13 дни артиста Ейбрахам Поншевал(р.1972, Марсилия). Голям отвор показва разпределението в тялото на животното. Вместо вътрешности се виждат кана за топла вода, домакински прибори от първа необходимост.

RYAN-GANDER-I-is

В ярка червена стая са представени комиксите на Атару Сато(р.1986, Токио).

ATARU-SATO

ATARU-SATO

Художникът Дран(р.1979, Тулуза) е заел стълбището свързващо двата етажа на експозицията. Липсата на дневна светлина и графичната среда, изрисувана предимно в черно, носи усещането за слизане към недрата на града. Изпълнена със спомени, наблюдения и емоции, истории и анекдоти тази интервенция представлява пространствен портрет, развит като разходка надолу по стълбите.

DRAN

DRAN

DRAN

Следват видео прожекции, анимационни проекти, експриментални инсталации.

SOOKOON-ANG-Exorcise-me

През цялото време на обиколката в Пале де Токио се чува кънтеж от течаща вода, гърмящ водопад. Звукът идва от впечатляващата инсталация на Стефан Тиде(р.1974, Париж). „Убежище” е дървено бунгало, обзаведено скромно, подобно на тези в които планинарите и алпинистите, намират приют, за да се стоплят или прекарат нощта в планината. Но кой би се подслонил в хижа, в която вали проливен дъжд? Наблюдението на валящия дъжд през прозорците създава хипнотично, неприятно усещане и липса на чувство за сигурност. По-скоро зрителят е изправен пред обрат на „вътрешно” и „външно”, пред подслон превърнат във враждебно място. Следователно убежище трябва да се намери навън или в нас самите.

STEPHAN-THIDET-Le-refuge

STEPHAN-THIDET-Le-refuge

Няколкото часа в лабиринта на INSIDE не биха били достъчни, за да се преразкаже тази удивителна изложба. Защото думите са лишени от образите, звуците и усещанията. Но думите имат силата да вдъхновяват, да стимулират въображението ни и да си представяме невиждани неща, неща каквито тези творби са били преди създаването им, в мислите на своите създатели. И ако си представяте невиждани неща, направете ги видими за другите, със сигурност си заслужава.

01.12.2014

Надежда Павлова