Archive for month: July, 2016

Фотографът без визьор Александрас Мацияускас снима само с 20 милиметров обектив

„Между поколенията не са нужни мостове, поколенията трябва да сa като потоци, които се вливат едни в други.”

 

Н.П. Г-н Мацияускас, вярвате ли, че в България имате много почитатели? Преди няколко години лекция за Вас беше включена във Фотоуниверситет, организиран от Фотосинтезис арт център?

А.М. Наистина ли???

Разбира се ще се радвам да поговорим за това. Литовската и българската фотография имаха наистина близка връзка. Ще ви покажа списанията Българско фото, в които имаше публикации и интервюта с мен. От 81-ва и 88-ма година. Бил съм в България за откриването на моя изложба в Пловдив. И си спомням, че имахте много забавен фестивал в Габрово. Дори на откриването на моя изложба в Арл цитирах мотото на този фестивал – „Светът е оцелял, защото се е смял”. Фантастичен лозунг!

Н.П. Знаете ли, че в това списание виждам покана за изложба на Рималдас Викшрайтис?

А.М. Да, той е мой ученик. Аз много го подтиквах да покаже себе си във фотографията. В началото на своята кариера той просто копираше класическите литовски фотографи. Давах му съвети да търси различното, своето виждане. Да се обърне към хората, които живеят около него, съседите му, а вие вече познавате неговите снимки.

Н.П. Преди няколко дни разговарях с Ромуалдас Пожерскис и той спомена, че не одобрява това третиране на моделите. Какво мислите за тази провокация?

А.М. Той ги намира за твърде натуралистични! Ромас също е мой ученик. Имам всеки негов албум с посвещение: „На моя учител”.

Н.П. Смятате ли, че фотографът може да провокира модела да направи нещо, което е чуждо на неговата природа, да бъде нещо, което не е пред камерата?

А.М. Ще отговоря също с въпрос. Как можем да знаем кои сме и какво сме един за друг? Портретът не казва кой е човекът изобщо. Портретът е като черупка.

Единственият гении на Литва е Чорльонис, художникът и композиторът. Когато незапознат зрител, види неговия портрет ще види просто един бял мъж, но човек който познава личността на Чорльонис, ще оцени въпросния портрет по съвсем различен начин. Когато някой наблюдава един портрет, той вижда черупка и за да разбере кой е в тази черупка, трябва да дълбае по надълбоко.

Същото е с Айнщаин или други известни личности. Понякога дори самият аз не зная кой съм. Понякога кой си и как се приемаш зависи от обществото и твоите активности в него, от промените в личността. Понякога дори се конфронтираш със себе си.

Имам една книга, нарекох я „Последната книга”, защото не очаквах да намеря финансова подкрепа за следваща.

И ще прочета един цитат от нея:

„В портрета артистът изразява повече себе си отколкото модела, ако има стил! В противен случай той просто документира момент от нечие съществуване.”

Аз избирам един портрет от хиляди, защото моментото състояние на лицето е в синхрон с моето вътрешно състояние.

Н.П. Може ли да се каже, че фотографът е режисьор, а моделите му са актьори, които изпълняват неговите желания и препоръки?

А.М. Всъщност как се държим е едно, а какво мислим е съвсем друго. Нашите преживявания, чувства и мисли са толкова сложни, че технически не е възможно да бъдат възпроизведени визуално.

В началото на моята артистична кариера стриктно следвах естетиката на модернизма, но напоследък се интересувам единствено от съвременната фотожурналистика. И защо? Защото днешната фотожурналистика е най-нова форма, включваща в себе си всички жанрове. Това, което не приемам и не харесвам е категоричния минимализъм при определянето на нещата. Уважавам хората, които се опитват да схематизират, но не ги разбирам.

Ще дам следния пример. Преди време двама швейцарски фотографи бяха поканени да покажат своя изложба във Фотографската галерия в Каунас(f&d cartier (CH). WAIT & SEE, 27.06 – 27.07.2014Kaunas Photography Gallery, ,LITHUANIA) Те поискаха стара фотографска хартия и подредиха тези бели листове по стените. Като един възрастен човек попитах, какъв е смисълът на това. Много хора влизаха в галерията и си казваха: „А, изложбата още не е аранжирана” и излизаха. Разбрах, че тази изложба е повече свързана с нашия начин на мислене, отколкото с възможността визуално да възприемаме една готова история. Това ме провокира да се върна в 1918 година, когато Казимир Малевич рисува своята емблематична творба “Бяло в бяло” и скандализира артистичната общност, но от друга страна определя нов подход, както във възприемането така и в създаването на художествената творба. Почти сто години са минали от този момент и разбира се визуалните изкуства не са изчезнали и съществуват, а Малевич все още е актуален със своите творби. Основния въпрос е какво ни се случва, когато се опитаме да направим същото във фотографията.

Н.П. Какъв начин на мислене трябва да имаме, за да разберем съвременното изкуство? Как успявате да запазите мост между поколенията?

А.М. Наистина е трудно да се пазят връзките с тези поколения. Но може би не трябва да говорим за мостове. Между поколенията не са нужни мостове, поколенията трябва да са като потоци, които се вливат едни в други.

Младите хора имат естествено вградено чувство за новото и трябва да им се доверяваме.

Те имат активна позиция, те са революционерите и аз не мога да не ги приемам. В крайна сметка и аз бях млад и бях като тях. Много хора не ме разбираха по времето на социализма. Влизах в горещи спорове, не само с по-възрастните си колеги, но и с хората отговорни за цензурата в онова време, само и само да защитя своето изкуство. Без страх се противопоставях на мнението на хората поставени от властта, определящи кои произведения са релевантни на потребностите на социалистическия реализъм, а това беше опасно. Тези хора бяха много ограничени, те мислеха, че нощта е тъмна, а снегът е бял и това е.

Пет години трябваше да изучавам Марксизъм – Ленинизъм, защото бях председател на Литовския фотографски съюз в Каунас. Това не беше толкова лошо, свещениците също го изучаваха, защото беше важно да познаваме теорията, на която стъпваха нашите опоненти, хората от които зависеше всичко. В Москва бяха отговорни да контролират фотографите, дори и тези които бяха в Литва, бяха против нашите изяви. Фотографиите ни се публикуваха по цял свят и Антанас Суткус (Основател и председател на Литовски фотографски съюз), отиваше при тях показваше им ги и казваше: „Ето вижте другите ни публикуват”. Той си имаше политика.

Н.П. Вашите творби са провокативни и днес. Как оцеляхте при тази цензура – Вие, Антанас Суткус и другите ви колеги? Как успяхте да запазите лицето на Литовската фотография?

А.М. Преди Антанас Суткус да създаде Литовския фотографски съюз(1969) и да бъде основано училището за фотография, тук в Литва нямаше нищо професионално. И ако тогава ние участвахме в много изложби в чужбина, то беше защото бяхме добри контрабандисти. Ние изнасяхме Литовската фотография към западния свят чрез контрабанда. И аз бях най-големия контрабандист, а това не е нещо нова за Литва. Имаме традиции в това да спасяваме литовското културно наследство, като го изнасяме от нашата територия. През 19-ти век, след началото на Руската инвазия, много литовски книги са изнесени от Литва, за да бъдат спасени, литовски списания са издавани зад граница.

Н.П. Какво правехте с фотографиите, които изнасяхте?

А.М. Търсехме подкрепа от будни и смели хора в социалистическия блок или интерес на куратори от западни държави. По онова време се свързахме с Даниела Мразкова (чешки теоретик и критик,главен редактор на списание Revue fotografie).Тя заедно с нейния колега Владимир Реймс издадоха книгата „Другата Русия – през очите на новите съветски фотографи”. Предговора беше написан от Йън Джефри и челната снимка в началото е моя. Това беше много смело от нейна страна. Веднага след публикуването на книгата Даниела загуби работата си. По-късно през 1995 г. тя създаде Czech Press Photo.

Н.П. Кои фотографи бяха включени в книгата?

А.М. Литовци, латвийци, естонци и руснаци. Но повечето бях литовци.

Н.П. Тези дни някой се шегуваше, че вашата снимка с кокошката на преден план от серията „Селски пазари” е била отхвърлена от комисията за одобрение с аргумент, че има сексуален подтекст. Защо?

А.М. Комунизмът беше религия и като при всяка религия водещите партийни дейци бяха подозрителни към всичко различно от предписаното в техните книги. Ограничаваха информацията до източници, които смятаха за достатъчни. Отричаха всичко, което противоречи или заплашва ценностната система, която те градят. С голямо съжаление бих могъл да дам много примери с подобни практики и държавни политики в нашето съвремие.

Н.П. Ромас(Ромас Пожерскас) ми показа много хубав филм с интервюта – Вие, Антанас Суткус, Ромуалдас Ракаускас. Как успяхте да запазите приятелството си до днес? Дори в момента има ваша обща изложба в Прага.

А.М. Първо ние бяхме обединени около една много силна идея. Второ никой от нас не беше нарцис с непобедимо его. Ние се уважавахме и най-вече имахме силно обединяващата фигура на Антанас Суткус. Аз го наричам „Човекът на 100 години”, толкова себеотдайност и мъдрост има в него. Мога само да се опитам да разкажа какво правеше той за организацията и за всеки един от нас, колко активен и креативен беше. Той създаде Литовския фотографски съюз и остана негов председател двадесет години. Това беше първата такава организация в Съветския съюз и от много други републики идваха да се консултират с него как да направят същото. Той им показваше всеки детайл от структурата и как работи организацията, но никой от тях не успя да постигне успеха му, къде по финансови, къде по политически или междуличностни проблеми. За тези години освен организацията, той успя да създаде две фотографски галерии с осигурено пространство в централната част на двата града Каунас и Вилнюс, които функционират и до днес. Да осигури финансиране за всички активности на членовете на съюза, като изложби или творчески пътувания. Моето идване до България беше финансирано от организацията, както и на много мои колеги до различни дестинации. За всичко това Суткус носеше отговорност и макар да имаше помощници, всички си даваме сметка, че заслугата е негова. Дали появата на Суткус в Литва е нещо случайно не знам, но неговата личност изигра главна роля в популяризирането на Литовската фотография. Аз имам една теория, че появата му не е случайност, защото имаше много активни фотографи и те имаха нужда от силна личност, която да застане пред тях. Понякога процесите в обществото са такива, че има спешна нужда от появата на личност, която да задвижи колелото и да спаси ситуацията. Такива личности има много в историята. Те могат да променят хода на историята и съдбите на хората.

Н.П. Вие можете да давате съвети, но друго е поколението, което пое отговорността занапред. Какви са вашите надежди за сегашното поколение и бъдещето на литовската фотография?

А.М. Ние създадохме, тук в Каунас, фотографско училище. В него много млади хора изучаваха фотография и визуални изкуства и след тригодишно обучение можеха да нарекат себе си фотографи и да работят. Когато пътувах за представяне на мои изложби в чужбина винаги носех фотографии на мои ученици, за да ги представя на кураторите, с които работя. Така преди години показах творбите на Гинтарас Чезонис и Миндугас Кавалиаскас и те бяха приети във фотографското училище в Арл. Често пъти не съм съгласен с техния стил, с мнението им по различни въпроси или с поведението им, но в такива моменти си спомням моята младост и виждам в тях себе си.

Имам големи надежди за новото поколение, особенно за Гинтарас, който от тази година е председател на целия Литовски фотографски съюз. Той работи фанатично, с огромна отговорност и страст, макар че има пет деца. Той успя да създаде връзки с артисти и куратори по цял свят. Аз знам какви усилия са нужни, особено за човек с голямо семейство и ценя това много. За всеки, който работи с него е чест да бъде в екипа му.

 

Н.П. Много хора казват, че сте различен от своите съвременници. По какво се различавате от тях? Какво е уникално във вашите фотографии?

А.М. Мисля, че става дума за личностни характеристики. Работите на Ракаускас например са красиви моите не са.

Аз чаках двадесет години да бъде издадена моя книга. За първи път през 1991 година Том Хъдсън публикува мой албум в Лондон със заглавие “Моята Литва”. Дори нямах идея как изглежда. Не бях виждал нито една страница, преди да бъде издаден. Видях го, когато ме посрещнаха на летището. Много се развълнувах.

Националната библиотека в Париж имат най-добрата колекция с фотографии на Литовски автори. Преди години, когато бях много млад, кураторът на тази колекция и директор на библиотеката ме откри и това беше началото на моя успех в чужбина.

Много интересен е моментът на контакт. Колекция фотографии на френски автори беше изложена в голяма галерия в Москва /над 1000 творби/ и Антанас Суткус беше чакал на опашка четири часа, за да влезе в галерията и да даде на делегацията от Франция албуми с наши фотографии. Контактите с тази делегация бяха забранени, но Суткус успял да се представи за чужденец и да се запознае с френския куратор на изложбата Жан Клод Лемане. След като разгледал всички каталози, той писал до нашата организация, че особен интерес за него представляват моите фотографии. Така фотографиите ми се появиха в западния свят.Той пое грижата за мен и организира много мои изложби в чужбина Париж, Сан Франциско, Ню Йорк и много други.

Суткус винаги е имал проблеми с моите фотографии. Винаги са били спорни за комисиите по цензурата.

Моя фотография беше спечелила една от най-високите награди в конкурс в Югославия. Организаторите отпечатали много луксозен албум и го изпратили, заедно с информация за наградата ми, до журналистическата организация в Москва. В приложеното до тях писмо написали, че са много щастливи, че участник от република Литва, респективно от СССР е спечелил най-висока награда и биха искали да го поканят да си я получи лично на откриването на изложбата. Колегите ни от организацията на журналистите изпаднали в паника, защото моите творби според тях представят Съветския съюз по ужасяващ начин.

Антанас Суткус винаги намираше начин да ме измъкне и да заобиколи наказанията и проблемите. Успяваше дори да организира мои изложби като развеждаше и черпеше отговорните за разрешението, успяваше да приспи тяхната бдителност и след като откриеше изложбата те нищо не можеха да направят. След като пристигнеха луксозно облечените другари никой не смееше да повдигне въпроса, защо тази изложба се показва и кой е дръзнал да го направи. Разминавахме се с нехаресване на изложбата и това е. Суткус просто беше изключително харизматичен, комбинативен и намираше изход от всяка ситуация. Имахме невероятен късмет, че той беше председател на организацията и намираше начин и възможност да помогне на всеки с каквото може. Намираше ни къде да живеем, дори когато наш колега се разболя много тежко от рак, той успя да намери от чужбина някакви чудотворни лекарства, които удължиха живота му и подобриха качеството му на живот.

Н.П. В много публикации ви наричат “фотографът без визьор”, “фотографът с рибешко око”, “фотографът с различните субекти”, “фотографът със свръхшироката оптика”. Може ли да се каже, че вашия поглед към света следва широтата на оптиката, която ползвате?

А.М. Никога не съм ползвал обектив fish eye. Той е твърде широк за моята гледна точка, твърде много би деформирал действителността. Винаги съм ползвал 20мм обектив и репортажен метод на снимане. Винаги съм работил като фотожурналист, искал съм да взема колкото се може повече от реалния живот. В моите проекти „Селските пазари” или „Ветеринарните лечебници” няма нищо аранжирано. Всичко е естествено. Исках да вляза дълбоко и лично в онова, което снимам. Често си представях как би изглеждала една снимка и как камерата ми е невидима, държах я в ръце и снимах от много ниска гледна точка, без да гледам във визьора, запазвайки контакт с хората, които снимам. Бях нещо като таен агент.

Когато група хора разговарят разгорещено, те не се вълнуват какво се случва около тях. Обикновено хората не обичат някой да се втурне в личното им пространство, в техния личен свят. От психологическа гледна точка е неудобно за тях. Затова използвах този мой метод да улавям хората потънали в техните занимания, разговори и активности без да се натрапвам, без да ме забелязват. Без визьор, но с визия!

Обичам ясната, конкретна структура на обектите, които снимам. Понякога детайлите описват много по-добре цялата идея. Исках гледната ми точка да е максимално близка то тях. Ето тази снимка над вас например, вимето на кравата е в най-близък план, а там някъде отзад се движат хората, нейните стопани и купувачите, но вие можете да усетите фактурата на заснетите обекти.

С моите колеги Ракаускас, Куншус, Пожерскис винаги сме снимали традициите. Нашата фотография е обратното на абстрактна. Ние сме привърженици на натурализма във фотографията. Харесвам фотографията в действие и всички хора. Младият човек няма много опит, също като младото дърво, Но старото дърво е наистина интересно, като възрастния човек. Защо моето поколение се концентрира върху традиционния литовски живот? По някакъв начин се опитвахме да документираме, заради младото поколение, живота който щеше да отмине. Живот съвсем различен от днешния. По онова време нямаше стипендии, с които да си помагаме финансово. Това бяха нашите идеи и се трудехме лично и много енергично, за да ги реализираме. Нещо като национален инстинкт, нещо интуитивно. За да остане спомен за малката ни страна.

Н.П. Всеки ваш проект е изисквал огромна енергия, да за бъде реализиран. Ако днес имахте същата енергията какво бихте снимали?

А.М. Не снимам от няколко години, но публикувах книгата „Път към тишината”. В нея темата са погребенията. Смесил съм репортажи с монтажи, портрети от надгробните паметници, които съм снимал дълги години. Първата снимка е от момента на раздяла на Суткус с неговата майка. Документирал съм погребението на дъщерята на моя колега Луцкус. Преснимам керамичните портрети от надгробните плочи, защото вярвам, че в тях са душите на отишлите си хора.

Ето тук съм снимал процесията придружаваща жертвите от 13.01.1991. Това е моментът, в който Литва обявява своята независимост. В резултат на действията на Съветските войски загинаха 14 и бяха ранени 702 души. Процесията, която ги придружава е огромна.

Във фотографията си търся символи. Мъртвият не може да спре.

Тези моменти са наситени с много силна енергия. И снимането им е много изтощително. Цялата тази тъга се стоварва върху теб. Като фотожурналист не можеш да останеш недокоснат.

Н.П. Мислите ли, че днешните погребения са различни?

А.М. В селските райони традицията все още се пази. Тази новост с кремациите намирам за нещо изкуствено. Сякаш хората искат да забравят, за човека твърде бързо. Да забравят, че са смъртни и да продължат своето съществуване като материални консуматори.

Вижте, това е погребението на майката на моята съпруга. Всяка година семейството се събира, за да я почете. Идват си дори роднините от чужбина. Погледни каква сила,дори мъртви тези хора поддържат връзката между поколенията в семейството. Пази спомените.

Обикновено хората не харесват тези снимки. Те смятат, че тези традиции са отживелица. Не искат да развалят настроението си. Искат да запазят илюзорното си усещане, че завинаги ще ползват материалните придобивки, в които са се вкопчили.

Сега бих искал да вметна нещо свързано с твоя предишен въпрос. За приятелството между нас старите фотографи. Ето например, моят стил е много различен от този на Ракаускас. Намирам неговата фотография за твърде романтична, подредена и прекалено красива, но важното е, че аз уважавам у него тази страст към фотографията и тя е нещото, което ни свързва. Ето това е един албум, който отпечатаха в Китай. В него трябваше да има само мои и на Ракаускас фотографии, но и двамата предложихме в него да бъдат включени и други наши колеги.

Н.П. През седемдесетте вие сте изучавал западна философия. Какъв съвет бихте дал на младите фотографи? Какво да учат и какво трябва да знаят днес?

А.М. Най-добрият съвет би бил да не се съветват!!!

Когато бях млад не се вслушвах в никакви съвети. Когато се случи първата ми изложба в Литва, един преподавател по фотография беше казал на своите студенти: „Идете и вижте тази изложба, вижте тези фотографии и се научете как не трябва да снимате.” Добър пример!

Истината е, че можеш да дадеш съвет за техниката, но не и за изкуството. Ако сте талантлив артист вие ще разцъфнете и без никакви съвети, дори въпреки съветите, които сте получили.

 

Срещнах се с Александрас Мацияускас  на 04.07.2016 в дома му в гр. Каунас, Литва. Разговаряхме на четири езика литовски, руски, английски и български. Благодаря на Гинтарас Чезонис, който ми предложи тази среща и на Угне Макаускайте, която я организира и помогна с превода. Благодаря и на Александрас Мацияускас за трите часа, които сподели с нас.