СПОНТАННО
Фотография: Франческо Артибани
„Ще ти кажа мнението си за хората, мой човек;
Сърцата им са съвсем на място,
само дето главите им са напълно излишни”
Съмърсет Моъм
цитат от „Равносметката”
СПОНТАННО…
Започвам да пиша този текст на 10 000 метра над земята, температурата зад илюминатора на самолета е минус 25 градуса. Ще летя още 6 часа и имам достатъчно време да започна и може би дори за завърша текста си за спонтаннноста във фотографията. Не само за спонтанността при снимане, но и при възприемане на фотографските образи.
Бях провокирана за него от изложбата на Франческо Артибани – „Фрагменти и присъствие” – представена от Италианския културен институт като част от програмата на Месец на фотографията. Тя беше открита на 09.06.2014 в галерията на Фотозинтезис.
Експозицията включваше над 40 фотографии с различни размери, семло и непретенциозно представени под стъкла. Творбите цветни, разнообразни, свежи, драматични и най-вече изненадващо непринудени, изглеждаха така сякаш камерата се е движила в орбитата на своя притежател и е запечатвала един след друг различни интимни и емоционални фрагменти от ежедневието му и човешкото присъствие в него. Не останах изненадана, че част от публиката коментираше основно начина на рамкиране. Изложените творби определено не следваха хоризонта на очакванията им. Дори в повечето от тях липсваше такъв, а там където го имаше, никой не бе счел за нужно да го подрежда.
За своята работа Франческо Артибани каза следното:
„Снимките са главно свързани с идеята за изследване и наблюдение на света, който ни заобикаля, замъглено от френетичния ритъм, който ни смазва и оставя малко пространство за тишина и съзерцание, опитвайки се непрекъснато да създава нови начини за оповестяване на сензации.
Използвах фотографията, за да уловя тези естетични възприятия, кратки и интезивни, които подсъзнанието ми подсказва. Резултатът е съновно измерение, близко до реалността, винаги променящо се, винаги различно, което ме очарова със своята мощ.
И така, каня ви да поспрете и да погледнете отблизо нещата около вас, научете се да обичате и да играете с мимолетните мигове, откъснете се от реалността за момент, тренирайте сетивата си, не се затваряйте..
Не се страхувайте, приемете света в неговата простота и красота.”
Какво търсим във фотографията? Само интересно съдържание и форма или нещо, което може да ни пренесе отвъд буквалността на образа, по-дълбоко или встрани от простото описание на заснетото. Вярвам, че това, което прави снимката различна е нейната способност да изненадва възприятията. Съвременната фотография няма нужда от още повече „красиви” и „правилни” снимки, това е правено масово в миналото. Мисля, че най-вече се нуждае от снимки, които предефинират реалността, която ни заобикаля, пренасят зрителя в едно ново измерение, по-лично, а на моменти, дори магическо. Търсене на нова форма за простите, ежедневни неща и превръщането им в трайни ценности. И фотографите и зрителите са уморени от постоянното търсене и генериране на сензации. Загубени във вихъра от засипващи ни образи, трудно се оставяме да бъдем изненадани, уплашени или очаровани. В ерата на фотошоп и масовата манипулация на изображението, вярата ни в документалността и обективността на фотографията е силно разколебана. И макар да не искаме да си признаем, спонтанно композираните снимки, запечатали емоционални моменти, намиращи се дори в периферията на действието се промъкват в съзнанието ни като свеж полъх. Не случайно сме свидетели на нечуван бум в процеса на самоснимане и публикуване на „селфи” автопортрети в социалните мрежи.
И ако се освободим от тромавите очаквания, програмирали съзнанието ни, ще успеем да се насладим на тези визуализирани спомени, мигновенно запечатали усещанията, наши и на другите и в същото време документирали финните, неподредени детайли на ежедневието .
17.06.2014, Доха
Надежда Павлова
PURGATORIUM на Красимира Серафимова
Красимира Серафимова е архитект. Вдъхновена от възможностите, които фотографията й дава, за да изразява себе си като артист тя завършва магистърска програма по фотография към Националната художествена академия.
Казва, че традиционната фотография не и е достатъчна и затова добавя към нея …заключена енергия в образи.
Разговорът ни е виртуален. Датата е 13.11.2014. Аз в Париж, тя в София и двете будни след полунощ. Темата е новия и проект „PURGATORIUM”, с който публиката се срещна днес/01.12.2014/ в подземната галерия на „Мария Луиза”16
– Какво е PURGATORIUM?
– Ще го разбера, когато предам богу дух, в кръга на шегата де.
– Този отговор е съвсем по темата, необичаен и съвсем откровен.
– ЧИСТИЛИЩЕ (purgatorium, от лат. ‘purgare’) означава ‘да очистя’, ‘да пречистя’. Доктрината за Чистилището според католицизма е състоянието или процесът на пречистване, или временно наказание, в което душата на тези, които умират в състояние на благоволение са подготвяни за Рая. В православието не съществува такава възможност за доизчистване.
– С кого те срещна, какво изчисти, с какво те натовари?
– Разделих се с миналото си, което толкова грижливо пазех като кълбо от болка. Срещнах се с хора, с които нямам допирни точки. Заобичах хора, които преди познавах бегло. Създадох един своеобразен кръг на доверието. Най-голямото изпитание е, че трябва да пазя в тайна историите, които чух. Но се срещах и с хора само заради проекта, които не бих искала да срещам повече. През цялото време се чувствах като, че ли пребивавам в няколко паралелни реалности. За да вникна по-надълбоко в проекта ми се наложи да чета съвсем различна литература като “Образи и символи” на Мирча Елиаде и “Паранормалното” – серия от изследвания по клинична психология на Ричард Уайзмън.
Научих се да чакам.
Което си е чисто предизвикателство за мен и заобичах живота повече от преди.
– Ти започна този проект като …”Изкуството на споделянето…”. Колко изкуство и колко споделяне имаше през тези 6 месеца?
– В процеса на работата нямаше разлика между споделяне и изкуство.
Защото от споделянето на истории ми хрумваха други идеи към проекта, а и към следващи .
– Знаеш притчата за римския мъдрец, който написал книга. Другарите му го попитали защо я е написал, като малцина ще я разберат. Той отговорил: “Стигат ми малцина, стига ми един, стига ми даже и нито един…” Предстои ти изложба. Кое ще е достатъчно за теб?
– Хм! Няма достатъчно! Искам повече…
– Можеш да ми отговориш утре не е нужно да е в момента.
– Аз съм нощна птица. На сутринта ще отговарям като архитект.
– А и аз ще задавам други въпроси .
– Сега имаме някакъв много странен момент. Не знам дали усещаш.
– Пием кафе…аз в Париж ти в София.
– Ами .. това е проектът.
– Имат ли нужда от кафе две жени за да „пият кафе”?
– По- скоро дали имат нужда от кафе, за да споделят?
– “Да пием кафе” отдавна е израз, означаващ много и различни процеси. Ти какъв смисъл влагаш?
– Че имам желание и свободно време да се видя с приятлка/и/.
Никога не съм била маниачка на тема кафе. Дори веднъж спрях кафето за 3 години.
Но с турското е друг случаят. Не е само вид социално мероприятие, а е специален момент на търсене на образи. Нетърпение да видиш.
Турското кафе събужда всички сетива – мирис, вкус, зрение, слух…
– Къде в този проект е фотографията?
– Средство за документиране. Първата стъпка.
– Кои са следващите?
– Нали знаеш, че въпреки че съм завършила фотография не се приемам за фотограф.
Трудно приемам рамкирането.
Следва образът, графично и композиционно изчистен.
Звукът.
От месеци не мисля за този проект само като фотография. Мисля го като цялостен продукт. Симбиоза между светлина и мрак, звук и тишина.
Честно казано напоследък класическата фотография ми е скучна.
Ако имах възможност пърформанса, който съм замислила трябва да бъде през цялото време на изложбата.
Когато стигна до финала и мисля вече за следващия проект.
Перпетум мобиле.
Знаеш ли какво ми цитира една от дамите, с която те запознах, в началото на проекта: Харуки Мураками- „Спутник, моя любов”
„За да стане едно произведение истинско, трябва кръв. Жертвоприношение”
И за това си мислех последните месеци.
– Какво да очаква публиката извън рамката? Каква публика очакваш ти?
– Извън приятелите ми и хората, които участваха, очаквам скептици.
А ако опиша какво ще види публиката, ще сложа рамка. Надявам се да усетят енергията на проекта. Не на снимките. На целия проект
И да. Искам да се замислят.
Да си задават въпроси.
– Кога скептиците започват да вярват?
– Когато пият турско кафе с мен и им разкажа приказка…
Няколко снимки от събитието:
ДЕТСКИ ФОТОМИСЛИ
2 г клас на 19-то СОУ “Елин Пелин” с класна Жени Крайчева
ДЕТСКИ ФОТОМИСЛИ
„Ами размазаните снимки не са хубави”, така смята Яна от 2г клас на 19 СОУ „Елин Пелин” – София. Според някои от нейните съученици фотографията е в списание, според други във филм. Колебаят се дали е тежка фотографската работа и кой е фотограф. Описват хубавата снимка.
Деца говорят за фотография…
Ана Мария: Ако е нещо, което никога не сме виждали го снимаме.
Хубавите снимки са тези, които влизат в музеите или имат птиченца на тях.
Мисля, че работата на фотографа е трудна. Трудно е когато се опитваш да снимаш…охлюв и да му се вижда цялото личице…
Йоана Л.: Ами не съм чувала почти нищо не съм чувала за фотографията.
Не съм срещала никога фотограф.
Хубавата снимка е на дете и около него да се виждат дървета, цветя, слънцето. Да е сред природата.
Анди К.: Хубавата снимка е тази, в която има нещо интересно. Като например заек, който скача от мост.
Снимал съм много неща. Например бях в колата и снимах гората и тя се движеше.
Калоян Сир.: Фотографията е професия, а фотографа ходи по разни места и снима.
ХУбавите снимки са тези, които са снимани на най-красиви места.
Алекс Б.: Мисля. че фотографът прави едни снимки и после ги дава на едни хора, а те ги слагат във вестника и той отива по цялата държава.
Хубавата снимка става в добър момент.
Биляна П.: Фотографът е човекът, който прави снимките.
Хубавите снимки са на животни в дивата природа
Моника В.: Фотографията е да снимаш разни неща.
Много харесвам снимките на цветята.
Йоана Р.: За мен фотографията е хубава , много мистериозна и също запознава хората с различни неща.
Фотографът всичко снима.
Тежка е работата на фотографа. Ако снима диви животни е трудно да ги заснеме, защото трябва да отиде до тях, а някои са лоши.
Цветин: Фотографията е да правиш снимки, а фотографът е човек, който иска да снима много невероятни неща.
Хубавата снимка може да се направи през лятото, защото тогава е светло и топло и си представям, че слънцето се е усмихнало.
Портретът е един човек който иска да нарисува един друг човек, сякаш иска да направи копие на него, но нарисувано.
Калоян Ст.: Не ме страх да говоря за фотография, по –хубаво е от това да ти вадят зъба.
Работата на фотографа е да снима хората нали и да ги пита някакви неща. После тези снимки ги слага в галерия или в списание.
Аз съм ходил в едно голямо студио, където ни снимаха мен и сестра ми и там има една голяма люлка и вентилатор, който те духа, има и бонбонки и гримираха мама.
Крис Б.: Фотографът е човек, който прави фото. А снимките някои ги продава, а други ги пази. …А пази ги тези на Христо Ботев и Васил Левски…това са мноого ценни снимки.
Хубавите снимки ги преценявам по смешни и несмешни. Смешната снимка е хубава.
Моника М.: Фотографът е този, който много снима. Тежка му е работата. Понякога му е много трудно. Трябва да кляка да става дори да ляга. Да тича след диви животни и хора.
Хубавите снимки са от моето детство, когато бях бебе. Харесва ми да гледам спомени.
Хрис: Ами като чуя фотография ми хрумва да снимаш хубави неща.
Хората, които имат фотоапарати са фотографи.
Аз обичам бебешки снимки. Хубава снимка е на малко бебенце или снимка на цялото семейство…
Яна М.: Фотографията за някои е работа, а за някои е удоволствие. Но не е тежка работа.
Ами размазаните снимки не са хубави. А тези които не са размазани са хубави.
Филип: За фотографията не знам. Но фотографът е който държи камерата и снима хората, когато играят роли.
Мисля, че е тежка работа. Изкуство е, но всъщност е работа.
Ходил съм на изложба по рисуване. Една картина на „Св. Александър Невски” много ми хареса. А ми хареса, защото беше много истинска, като снимка…
Интервю на Надежда Павлова с децата от 2г клас на 19-то СОУ”Елин Пелин” – София.
Фотография: Надежда Павлова
Интервюто е публикувано през март 2014 в списание ФОТОмания.