PURGATORIUM на Красимира Серафимова

Красимира Серафимова е архитект. Вдъхновена от възможностите, които фотографията й дава, за да изразява себе си като артист тя завършва магистърска програма по фотография към Националната художествена академия.
Казва, че традиционната фотография не и е достатъчна и затова добавя към нея …заключена енергия в образи.
Разговорът ни е виртуален. Датата е 13.11.2014. Аз в Париж, тя в София и двете будни след полунощ. Темата е новия и проект „PURGATORIUM”, с който публиката се срещна днес/01.12.2014/ в подземната галерия на „Мария Луиза”16

– Какво е PURGATORIUM?
– Ще го разбера, когато предам богу дух, в кръга на шегата де.

– Този отговор е съвсем по темата, необичаен и съвсем откровен.
– ЧИСТИЛИЩЕ (purgatorium, от лат. ‘purgare’) означава ‘да очистя’, ‘да пречистя’. Доктрината за Чистилището според католицизма е състоянието или процесът на пречистване, или временно наказание, в което душата на тези, които умират в състояние на благоволение са подготвяни за Рая. В православието не съществува такава възможност за доизчистване.

– С кого те срещна, какво изчисти, с какво те натовари?
– Разделих се с миналото си, което толкова грижливо пазех като кълбо от болка. Срещнах се с хора, с които нямам допирни точки. Заобичах хора, които преди познавах бегло. Създадох един своеобразен кръг на доверието. Най-голямото изпитание е, че трябва да пазя в тайна историите, които чух. Но се срещах и с хора само заради проекта, които не бих искала да срещам повече. През цялото време се чувствах като, че ли пребивавам в няколко паралелни реалности. За да вникна по-надълбоко в проекта ми се наложи да чета съвсем различна литература като “Образи и символи” на Мирча Елиаде и “Паранормалното” – серия от изследвания по клинична психология на Ричард Уайзмън.
Научих се да чакам.
Което си е чисто предизвикателство за мен и заобичах живота повече от преди.

– Ти започна този проект като …”Изкуството на споделянето…”. Колко изкуство и колко споделяне имаше през тези 6 месеца?
– В процеса на работата нямаше разлика между споделяне и изкуство.
Защото от споделянето на истории ми хрумваха други идеи към проекта, а и към следващи .

– Знаеш притчата за римския мъдрец, който написал книга. Другарите му го попитали защо я е написал, като малцина ще я разберат. Той отговорил: “Стигат ми малцина, стига ми един, стига ми даже и нито един…” Предстои ти изложба. Кое ще е достатъчно за теб?
– Хм! Няма достатъчно! Искам повече…

– Можеш да ми отговориш утре не е нужно да е в момента.
– Аз съм нощна птица. На сутринта ще отговарям като архитект.

– А и аз ще задавам други въпроси .
– Сега имаме някакъв много странен момент. Не знам дали усещаш.

– Пием кафе…аз в Париж ти в София.
– Ами .. това е проектът.

– Имат ли нужда от кафе две жени за да „пият кафе”?
– По- скоро дали имат нужда от кафе, за да споделят?

– “Да пием кафе” отдавна е израз, означаващ много и различни процеси. Ти какъв смисъл влагаш?
– Че имам желание и свободно време да се видя с приятлка/и/.
Никога не съм била маниачка на тема кафе. Дори веднъж спрях кафето за 3 години.
Но с турското е друг случаят. Не е само вид социално мероприятие, а е специален момент на търсене на образи. Нетърпение да видиш.
Турското кафе събужда всички сетива – мирис, вкус, зрение, слух…

– Къде в този проект е фотографията?
– Средство за документиране. Първата стъпка.

– Кои са следващите?
– Нали знаеш, че въпреки че съм завършила фотография не се приемам за фотограф.
Трудно приемам рамкирането.
Следва образът, графично и композиционно изчистен.
Звукът.
От месеци не мисля за този проект само като фотография. Мисля го като цялостен продукт. Симбиоза между светлина и мрак, звук и тишина.
Честно казано напоследък класическата фотография ми е скучна.
Ако имах възможност пърформанса, който съм замислила трябва да бъде през цялото време на изложбата.
Когато стигна до финала и мисля вече за следващия проект.
Перпетум мобиле.
Знаеш ли какво ми цитира една от дамите, с която те запознах, в началото на проекта: Харуки Мураками- „Спутник, моя любов”
„За да стане едно произведение истинско, трябва кръв. Жертвоприношение”
И за това си мислех последните месеци.

– Какво да очаква публиката извън рамката? Каква публика очакваш ти?
– Извън приятелите ми и хората, които участваха, очаквам скептици.
А ако опиша какво ще види публиката, ще сложа рамка. Надявам се да усетят енергията на проекта. Не на снимките. На целия проект
И да. Искам да се замислят.
Да си задават въпроси.

– Кога скептиците започват да вярват?
– Когато пият турско кафе с мен и им разкажа приказка…